Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Една от бившите съседки — Лидия Смичкова, си спомнила, че веднъж слушала по радиото предаването „Млади поети“: в него млади поети четели свои стихове. Сред останалите тя изведнъж чула женски глас, който казал: „Посветих това стихотворение на моята приятелка Елена Шляхтина“, и последвало самото стихотворение. Лидочка Смичкова не разбирала от стихове и изобщо не се интересувала от поезия, така че не се вслушала в тях, а се замислила каква ли ще е тази Елена Шляхтина, на която хората посвещават стихове, дали изобщо е тяхната съседка, или е просто съвпадение? В края на предаването говорителят казал: „Чухте предаването «Млади поети». Стиховете бяха изпълнени от своите автори…“ И последвали няколко имена. Лида слушала внимателно, сред всички споменати женско било само едно име — Мая Истомина. Значи Мая Истомина била посветила своето произведение на Лена Шляхтина? Все пак било много интересно да научи тази Шляхтина тяхната Ленка ли е или някоя друга. И Лида, без да се притеснява, задала този въпрос на Шляхтина. Лена пък, без да й мигне окото, отвърнала, че да, Мая Истомина е нейна приятелка. И не казала нито дума повече. А момичетата не се захванали да я разпитват, виждали, че Лена и бездруго разговаря с тях през зъби, сякаш е някоя кралица, а те са пълни нули. Започнели ли да акцентират вниманието си на факта, че истинска поетеса й посвещава стихове, тогава съвсем щяла да навири нос и да се самозабрави.
С една дума, момичетата не обичали Лена Шляхтина. Но Мая Истомина била нещо съвсем друго — нали човек не би посветил стихове на личност, която не му е приятна. Това означавало съвършено различно ниво и същност на отношенията помежду им.
— Така че, Андрей Константинович, решавайте кой да отиде при Истомина — аз или вие. Оставих на вас да решите това. Ако някой знае за отношенията на Шляхтина с вашия… извинете, с Олег Петрович Личко, ще е само тя. Ако не е тя, тогава изобщо няма кой. Та такава картинка се получава.
— Аз ще отида — решително каза Андрей. — Вие сте направили за мен неща, които аз самият никога не бих могъл да сторя. Но има неща, които човек трябва да върши сам. Все пак това е мой семеен въпрос. Ако пък не се справя, тогава пак ще се обърна към вас.
— Както желаете — разпери ръце Пинчук. — Винаги съм на вашите услуги.
— Какво се знае за тази Истомина? Какво представлява, с какво се занимава, къде живее?
— Живее в Москва. — Пинчук кой знае защо въздъхна. — Ето така хората забравят за други — и сякаш изобщо не ги е имало.
— За Шляхтина ли говорите?
— Не, точно за Истомина. Навремето Мая Истомина беше известна писателка. Аз например четях произведенията й в захлас, но това беше отдавна. Сега почти никой не си спомня за нея. А беше много известна! Ами добре, Андрей Константинович, нейните координати са в папката — адрес, телефон, — така че сам решавайте кога и как ще действате. — Той наведе глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо, и доволно се усмихна. — Жена ми се е прибрала. Значи скоро ще седнем на масата. Юля! Юлка!!! — захриптя той и веднага мъчително се закашля.
Момичето дотича в стаята след няколко секунди.
— Какво става, татко? Лошо ли ти е?
— Абе аз съм си много добре! Къде са цветята? Майка ти си дойде.
— Цветята са при мен, в стаята ми. Да ги донеса ли вече?
— Донеси ги по-бързо, докато не ги е намерила майка ти. И това ми било велик конспиратор. Трябваше веднага да ги донесеш тук, ама не, чакаш да се прибере майка ти — мърмореше Виктор Албертович.
Впрочем в неговото мърморене имаше много повече обич, отколкото негодувание.
— Представяш ли си, дядо ми се е казвал Алберт Пинчук. Със сигурност здравата си е патил заради това екзотично име, съчетано с такава фамилия.
Андрей изсумтя. Абе да не би това да е тяхна семейна черта — четат мислите на хората? На няколко пъти той бе забелязвал как Виктор Албертович произнася на глас неща, които Андрей току-що си е помислил, и отговаря на въпроси, които той едва е възнамерявал да зададе, но още не го е направил. А сега ето че и дъщеря му демонстрира чудеса от проницателност.
— Знаеш ли, и на мен ми хрумна това, но не ми беше удобно да го кажа — призна той. — А ти сякаш четеш мислите ми.
— Я стига! — Юля безгрижно махна с ръка. — Няма нищо сложно. Просто ти разсъждаваш стандартно, а стандартният ход на разсъжденията се отгатва лесно. Но общо взето, съм го наследила от татко, той за нула време преценява когото щеш и със сигурност знае какво иска да каже отсрещният човек и в кой момент.