Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Така ли? — смути се той. — Е, извинявай. Наистина не съм я заглеждал много. Просто си спомням, че имаше деца, та си помислих, че щом децата са малки, значи и майката е млада.
— Льова, като се каже „деца“, това не значи непременно, че са малки. Кой, ако не ти, би трябвало да го знае? Малкият син на нашата Таня е в казармата, а големият работи чак във Владивосток. Живее там със семейството си.
Сърцето на Аргунов отначало замря: големи деца не могат да носят толкова малки тениски. Но при последните думи на жена си се сепна:
— Нима има и внуци? Боже, аз пък бях сигурен, че е съвсем млада.
— Има малка внучка, на годинка и половина.
На годинка и половина… Не. Изобщо не става. Подобен номер тениска може да носи седем-осемгодишно дете. Господи, нима кошмарът се завръща?
— А ти какво така изведнъж се заинтересува от моята помощница?
— Абе просто се ядосах, задето не можах да си намеря ризата.
Той си наля чай, взе от големия кръгъл поднос препечена филийка бял хляб, намаза я с масло и мед.
— Е, как е Славик? — попита Жана Викторовна. — Наистина ли има служебни неприятности? Или е нещо лично?
— Лично е — кратко отговори Аргунов с надеждата, че няма да е нужно да навлиза в подробности. Не обичаше да лъже сложно и заплетено, а и не умееше да го прави.
— Няма ли да ми кажеш?
Той отрицателно завъртя глава.
— Защо? — невинно се поинтересува жена му. — Ако ставаше дума за служебни проблеми, нямаше и да питам. Но защо да не поговорим за това, щом е лично? Славка е вдовец, така че от етична гледна точка няма да нарушиш нищо, ако споделиш с мен. Та той ни е приятел, от толкова години се познаваме.
— Не мога, Жануся, наистина, не се сърди. Нали знаеш, мъжки работи. Как ги нарече ти? Момчешки тайни? Е, случаят е точно такъв.
— Ясно — въздъхна тя с усмивка. — Нашият Славик има проблеми с потентността. Това е единственото, за което ти не би ми казал. Добре, добре, край, мълча — разсмя се тя, когато видя колко объркан поглед й хвърли мъжът й.
„Е, добре — помисли си Аргунов, допивайки чая си, — нека Жана си мисли, че Славка има точно такива проблеми. В крайна сметка няма да задава много въпроси и ще можем спокойно да се виждаме насаме с него“.
След разговора за помощницата отново се разтревожи. Той умееше да се владее в присъствието на жена си, но знаеше: остане ли сам, качи ли се в колата, страхът отново ще го стисне с костеливата си жилава ръка за гърлото. Шофьорът Миша не влиза в сметката — когато той е наблизо, Аргунов се чувства напълно сам.
Минаха още два дни и му се обади Ситников. Гласът му беше строг и както се стори на Лев Александрович, леко отчужден. „Впрочем той се обажда от службата, сигурно наоколо има хора, така че не му е до сантименти“ — поуспокои се Аргунов.
— Лев Александрович, трябва да обсъдим нашия проблем.
— Да, да, разбира се. Къде и кога?
— Нека е след един час, аз ще дойда при вас.
— Добре.
На „ви“ и по собствено и бащино име. Ама разбира се, Славка просто не е сам, затова е толкова официален, хората трябва да си мислят, че ръководителят на отдела отива на делови преговори, а не да пие бира с приятел. А тонът… какво пък, тон като тон, човекът е на работа, знае ли се какви неприятности и конфликти могат да му развалят настроението. Не, Славка няма да му каже нищо лошо и този негов напрегнат глас не е признак, че ще му съобщи лоши вести. Не.
Лев Александрович почти не си спомняше как е преживял този час между обаждането на Ситников и срещата с него. Но някак го бе преживял…
Точно след един час той слезе на улицата и застана под ръмящия есенен дъжд, без изобщо да го забелязва. Служебната кола на Ситников се появи след около три минути. Вячеслав Антонович слезе, мълчаливо стисна ръката на Аргунов.
— Да се дръпнем малко — каза той, като погледна към шофьора, останал в колата.
Отдалечиха се на няколко крачки по тротоара, Ситников отвори чадър и го вдигна над себе си и Аргунов.
— Е, какво има, Слава? Казвай — попита Лев Александрович.
— Лоша работа, Льовка. — Ситников сякаш едва разтваряше устни, за да изговаря думите. — Нещата са много лоши. През последните три месеца са изчезнали две момиченца — на шест и на седем години. Едното е било с жълта тениска със заек. Не знам какво да правим с това, Льова. Но те моля: не изпадай в паника. Ще помисля какво можем да предприемем. Разчитай на мен и не прави нищо, само ще влошиш нещата. Разбра ли?