Капан за мишки

Гласът на Пинчук в телефонната слушалка звучеше дрезгаво и някак глухо.

— Болен съм — съобщи той на Андрей.

„Ето на — ядосано си помисли Мусатов, — започва се. Знаем ги ние тези номера. Сигурно нищо не е свършил — така става винаги, когато срокът за изпълнение е толкова дълъг“. Андрей знаеше това по себе си. В такива случаи ти се струва, че пред теб има много време и не е нужно да бързаш, че ще успееш сто пъти да свършиш работата, а в резултат доникъде не стигаш. Сега Пинчук ще започне да разказва колко тежко и отдавна боледува и че утре, а може би и още днес ще го вземат в болница, после ще го прехвърлят за възстановяване в крайградски санаториум, а след това ще замине да се лекува в Швейцария — или където там се ходи сега, в различни модерни клиники.

— Бих ви предложил да дойдете у нас — продължи да хрипти междувременно Виктор Албертович, — ако не ви смущава видът на възрастен мъж, увит в компреси и вълнени шалове. Или можете да почакате една седмица, докато се съвзема напълно. Ще направим, както решите вие.

— Днес съм свободен, а по-нататък не знам как ще съм. Ако позволите, ще дойда сега.

— Ще се радвам — изхриптя кратко бившият адвокат и продиктува адреса си.

Оказа се, че той живее на пет минути пеш от дома на Андрей, буквално на съседната улица. Каква случайност, а! Андрей дори не взе колата.

Отвори му симпатично момиче на двайсетина години с тесни панталонки „капри“ и миниатюрна блузка. Мусатов си спомни как преди половин година за пръв път се обади на Пинчук и си помисли, че тогава вероятно е чул по телефона нейния глас.

— Вие сигурно сте Андрей Константинович? — вежливо попита тя. — Влизайте, татко ви чака.

Апартаментът се стори на Мусатов огромен, във всеки случай дълго го водиха покрай много врати. „Да не би да е комунално жилище?“ — зачуди се той. Момичето сякаш прочете мислите му, защото се обърна в движение и с усмивка избъбри:

— Бивше комунално жилище е. Ние го ремонтирахме, но не променихме вътрешния план, оставихме стаите, както си бяха. Татко каза, че така било по-удобно.

— Защо? — попита Андрей.

Всъщност съображенията на Пинчук относно промените на апартамента не му бяха интересни, но момичето му хареса и той искаше да бъде любезен.

— Големите пространства ограничават свободата — весело поясни тя, — уж мястото е много, а си като на длан пред останалите. Когато има много затворени пространства, свободата е повече. — Тя отвори най-отдалечената врата и с жест го покани да влезе. — Тук е, заповядайте. Какво да ви предложа — чай, кафе, сок?