Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
„Янус щеше да го подложи на изтезания в продължение на месец, ако новината го беше сварила в добро настроение, и в продължение на два, ако настроението му не е било добро.“
— Така е, ваше величество. Но един луд човек не значи непременно заговор.
— Има и други, уверявам те. И трябва да се справям с тях сам, защото аспект Арлин не иска да има нищо общо. От войната насам твоят бивш орден възвърна до голяма степен независимостта си.
— Дори при царуването на баща ви аспект Арлин държеше да се прави ясна разлика между Короната и Вярата.
— Вярата — повтори кралят с глас тих и горчив. — Появи ли се проблем в Кралството, човек може да се хване на бас, че именно Вярата е в основата на всичко. Ревностни и Толеранти редовно се хващат за гърлата, да не споменавам за аспект Тендрис и неговите нелепи напъни да превърне чиновниците си в бойци. Вярата би трябвало да ни обединява, а не да се раздира от вътрешни противоречия, като повлича и Кралството след себе си. — Погледна Вейлин право в очите. — И всяка страна в конфликта би дала мило и драго да се сдобие с твоята подкрепа.
— Ако е така, значи ще останат разочаровани.
Кралят примигна и поизправи гръб, видимо изненадан.
— Знам, че напусна ордена, но нима си загърбил и Вярата? Какво, императорът те е направил следовник на алпиранските богове?
Вейлин преглътна напушилия го смях.
— Просто чух една истина, ваше величество. Не ме откъснаха от Вярата с мъчения, нито съм погледнал към който и да било бог за утеха.
— Май ще се окаже, че си по-голяма заплаха за хармонията на Кралството, отколкото предполагах.
— Не съм заплаха за никого, стига да не закачат мен и близките ми.
Малциус въздъхна отново, после се усмихна.
— Лирна винаги те е харесвала заради твоята… за това, че си сложен, многопластов.
„Лирна…“ Странно, но Вейлин чак сега си даде сметка, че не е видял принцесата сред навалицата от придворни.
— Тя на панаира ли е, ваше величество?
— Не, отиде на север да сключи договор с лонаките. Знам, че звучи невероятно, но е така.
„Лирна да преговаря с лонаките?“ Мисълта беше в еднаква степен абсурдна и плашеща.
— Предложили сте им мир?
— Всъщност предложението дойде от тяхната върховна жрица, но с условието, че ще преговаря единствено с Лирна. Някаква лонакска традиция, предполагам. Върховната жрица не водела преговори с мъже, защото на тях не можело да се разчита — много лесно се поддавали на развала и външни влияния. — Направи физиономия в отговор на недоверието, което повдигна веждите на Вейлин. — Длъжен бях да се възползвам от този шанс. Твърде много мъже и ресурси загубихме в борбата с вълчите хора, не мислиш ли?
— Те за това живеят, да се бият с нас.
— Е, може би искат да променят приоритетите си, да живеят и за нещо друго. Също като мен. Тази земя трябва да бъде преродена, Вейлин. Преобразена в нещо по-добро. Да бъде обединена отново, този път истински, а не да се разкъсва от границите и убежденията си. Едиктът на толерантността беше само първата стъпка. Преустройството на градовете ни, и големите, и малките, е следващата. Подобрим ли тъканта на Кралството, ще подобрим и душите на неговите поданици. Мога да направя онова, което баща ми не успя да направи въпреки безспирните войни, които водеше, и заговорите, които кроеше. Мога да донеса мир, траен мир, който ще върне величието на тази страна. Но имам нужда от твоята помощ.
„С което стигаме до цената.“
— Имате моята лоялност, ваше величество. Но ще ви служа с по-леко сърце, ако знам, че сестра ми е получила каквото ѝ се полага.
Кралят махна с ръка.
— Изобщо не мисли за това, още днес ще подпиша документите. Ще ти бъде върната цялата собственост на баща ти. Но не можеш да останеш тук, в Азраел.
— Всъщност се канех да поискам разрешение да напусна Кралството, след като уредя въпроса с бащиното си наследство.
Кралят се намръщи.
— Да напуснеш? И къде ще отидеш?
— Сигурен съм, че помните брат Френтис. Смятам, че той е жив, и искам да го намеря.
— Брат Френтис. — Кралят поклати глава, гласът му натежа от скръб. — Той загина при Унтеш, Вейлин. Всички загинаха. Всички мъже, които командвах там.
„Беше на кораб, стегнат в окови, белезите му горяха…“
— Вие видяхте ли го с очите си, ваше величество? Видяхте ли го да умира?
Кралят зарея поглед, челото му се набразди от тежкия спомен.
— Не знам колко пъти отблъсквахме атаките им… През повечето време Френтис се сражаваше до мен. И се сражаваше сърцато. Хвърляше се в най-гъстото меле, печелеше ни време. Хората го наричаха Гнева на Вярата. Без него градът щеше да падне още при първия щурм, в първия ден, а не на третия. Онази сутрин го пратих да подсили южния участък. Алпиранците бяха като вълна, която залива пристанищна дига при буря.