Тайният портал

— Лорд и лейди Фоскари! Моите спасители от онази нощ! Какво ви води насам? — Наложи му се да вика, за да надвие шума от машината.

— Искахме да проверим как се чувствате! — извика Себастиано в отговор.

— Изчакайте. Ще изключа това нещо. — Мистър Стивънсън завъртя ръчките и даде знак на работника да престане да гребе с лопатата, вследствие на което тропотът и свистенето намаляха и движението на машината започна да става все по-бавно. След един последен доволен поглед към творението си, инженерът отново се обърна към нас. — Адска машина, нали? И с всеки изминал ден става все по-добра.

— Явно — съгласи се Себастиано. — Какво точно конструирате?

— Само да знаех — отвърна мистър Стивънсън, сбърчил чело, а после се усмихна леко отчаяно. — Работя непрестанно по нея, ден и нощ. — Той се почука по челото. — Всичко е записано тук вътре, всеки градивен елемент, гайка по гайка, всеки нит и жлеб, и изобщо всичко, което виждате тук. — Той повдигна рамене. — Първоначално беше една съвсем нормална парна машина, но реших да направя някои модификации, а после станаха все повече и повече. Промените са многообразни, правят машината по-бърза и ефективна. Сами видяхте колко е бързо буталото, нали?

— Много бързо — потвърди Себастиано въодушевено.

Мистър Стивънсън започна да обяснява, ръкомахайки, функционирането на парната машина, нейните специфични и необичайни способности във физическо и механично отношение, и какво ли още не, от което нищо не разбрах. При подобни теми още в училище автоматично изключвах, това бе нещо като рефлекс, срещу който бях безпомощна. Без всякакъв интерес, се огледах в помещението, но не видях нищо друго, освен странни инструменти, камари от чували с въглища и работника, който се бе настанил върху една щайга и издул бузи, си похапваше от една ряпа.

Инженерът настоя да влезем в къщата на по чаша чай. Така имахме възможността да се запознаем със съпругата му — симпатична, пълничка брюнетка с усмихнати очи. Мистър Стивънсън сърдечно я прегърна и целуна.

— О, нехранимайко такъв! — Тя се засмя и му отправи закачлив поглед. — Цялата ще ме омажеш със сажди!

Това, че имаше съпруга, ме накара да се зарадвам за него, най-вече защото двамата изглеждаха истински влюбени един в друг. Така погледнато, май му беше провървяло. В сравнение с първата ни среща преди скока във времето, сега той изглеждаше, сякаш е друг човек. От унинието му, първото нещо, което ми направи впечатление у него, вече нямаше и следа.

Разбира се, съпругата му не знаеше, че е продукт на манипулация на времето, така да се каже, оживяла илюзия. Същото важеше и за прислужницата, която ни сервира чай и сладки в малкия уютен салон на семейство Стивънсън. И за старото куче, което подремваше пред камината и което инженерът вероятно вярваше, че има от десет години. В сътворяването на подходящото обкръжение за непосветените старите бяха много старателни. Истински майстори на илюзията.

Отново се замислих за нощния ми кошмар, за парченцата лед върху кожата ми, когато се събудих. И най-вече за онова, което ми каза Есперанца. А именно откъде бяха дошли тя и другите стари.