Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
От края на вечността.
Най-вероятно (дано) всичко това беше само част от откачения ми сън и затова изобщо не бе реално, но ако само предположим, че в това имаше зрънце истина — къде, по дяволите, се намираше краят на вечността? Тя бе посочила блестящия небосвод. Това означаваше ли, че старите произхождаха от друга галактика? Това би се вързало с теорията, която често ми се въртеше в главата, а именно че старите бяха извънземни. Макар и да не изглеждаха като такива, но след филма „Нашествието на крадците на тела“ всяко малко дете знаеше (или поне децата над дванайсет), че извънземните можеха да приемат каквато си искат форма.
Но тогава ми хрумна, че когато Есперанца посочи към небето, може просто да е имала предвид онази работа сиграта за времето, защото в същия момент звездите се бяха превърнали в странната табла.
Мистър Стивънсън ме изтръгна от мислите ми.
— Още чай, милейди?
— Не, благодаря — отвърнах учтиво.
Себастиано се изправи.
— Боя се, че трябва да тръгваме.
Инженерът ни придружи до вратата.
— Надявам се, че скоро пак ще ни удостоите с посещение.
— Със сигурност — обеща Себастиано. — Нали трябва да разберем какво може машината ви, след като я завършите.
Изглежда, интересът му изключително много зарадва мистър Стивънсън, който ни помаха, когато се отправихме към каретата. Джери се стресна в дрямката си, а Джако — мумифицираната човешка глава, който флиртуваше с една прислужница до близката порта, бързо се върна на мястото си.
По време на пътуването ни си поех дълбоко дъх и разказах на Себастиано за сънищата ми. Ръката ми пропълзя в неговата, а когато стигнах до срещата ми с Есперанца, той ме стисна толкова силно, че чак ме заболя.
— Нали… нали не вярваш, че в цялата работа има нещо вярно? — попитах с писклив глас.
Вместо отговор, той ме обгърна с ръка.
— От сега нататък отново ще спим в едно легло. Няма повече да понасяш сама тези кошмари. Спалните ни имат ключалки и просто ще заключваме и двете помещения. Ще наредя на Фицджон изрично да забрани достъпа до нашия етаж на целия персонал, освен ако ние не сме ги повикали.
— Това няма ли да изглежда някак си подозрително?
— Не. Най-много ексцентрично. — Той се усмихна вяло. — Все пак съм виконт. На благородниците им е позволено да проявяват по някой и друг каприз. Особено на екзотичните аристократи от Западните Индии.
Опитът ми да се усмихна плачевно се провали.
— Страх ме е от това Джаберуоки — нещо там долу в бездната, Себастиано. Истински, първичен страх.
— Знам това, гълъбче. — Той ме целуна по слепоочието. — Но до този момент е просто само един сън и аз ще направя всичко по силите си, за да си остане такъв.
Правеше се на силен, но по изражението му виждах, че се чувстваше по същия начин като мен.
Както обикновено, на Гросвенър Скуеър бяхме посрещнати от мистър Фицджон, който ни се поклони с характерния си безупречен маниер и обясни, че лейди Уинтърботъм е пристигнала преди няколко минути и чака в салона. Той се надяваше, че това ни е угодно.
— Разбира се — отвърна Себастиано, който използва възможността да дръпне иконома настрана и да му даде съответните указания, докато аз се отправих към салона, където Ифигения седеше грациозно върху едно канапе.
Тя се изправи с усмивка и тръгна към мен с протегнати ръце.
— Ето те и теб, скъпа моя. Вече си мислех, че си ме забравила!
Безмълвно поклатих глава, за кой ли път зашеметена от красотата й. Днес бе облечена в златистокафяво, което подчертаваше порцелановата й кожа. Шапчицата й представляваше мъничко творение от къдрички и цветя. Фините й кожени ръкавици бяха в тон с изящните й боти.
— Толкова се радвам на обиколката ни по магазините! — извика тя със светнали от радост очи и ме хвана под ръка. — Ела, нека веднага да тръгваме!
Всъщност изобщо нямах желание да пазарувам. Чувствах се доста неловко, докато пътувахме из града в отворената й карета и от всички страни ни зяпаха. Придружаваше ни един лакей, който Ифигения бе взела назаем от Реджиналд. Той яздеше пред нас един помпозно издокаран кон, а по време на обиколките ни из магазините вървеше тежко и неотлъчно зад нас. Когато влизахме в някой магазин, се изтъпанчваше пред вратата, подобно на бодигард, и чакаше, докато излезем и го натоварим с кутии и торби. След известно време почти щеше да рухне под всичките тези кутии. Ифигения не можеше да мине покрай нещо хубаво, без да го грабне. Докато аз си купих само един шал и чифт ръкавици, и то само защото не исках да й развалям удоволствието.