Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Вярно е.
— Не ти ли липсва светът?
Той мълчи; тя също. Препускат по спиралите на спомените си.
— Имам целия свят — казва той. — Ето тук — и потупва корицата на Дарвин. — Плюс радиоапаратите ми. На една ръка разстояние.
Чичо й е като дете, монашески скромен по отношение на желанията си и напълно неподвластен на каквито и да било светски изкушения. И при все това го налягат такива силни и многобройни страхове, че тя почти физически усеща ужаса, който пулсира в душата му. Като че ли някакъв спотаен звяр през цялото време диша в прозорците на съзнанието му.
— Я почети още малко — му казва тя и той отваря книгата и зашептява:
— „Възторг“ е дума, недостатъчно изразителна, за да опише чувствата на един природоизпитател, който за първи път има възможността да се разходи из бразилските лесове…
След няколко абзаца Мари-Лор казва без каквото и да било увъртане:
— Разкажи ми за онази стая — точно над теб, срещу моята.
Той спира. И отново започва да диша стреснато.
— Има една вратичка в дъното — казва тя, — но е заключена. Какво има зад нея?
Той млъква толкова задълго, че тя се уплашва истински. Най-сетне става, а коленете му изпукват като съчки за огрев.
— Лошо ли ти е, чичо?
— Идвай с мен.
Двамата се изкачват по дългата вита стълба. На шестия етаж свиват вляво, към стаята на дядо й. Тя многократно е опипвала съдържанието й: дървено весло, заковано за стената, прозорец, заслонен с дълги завеси. Единично легло. Корабен модел върху полица. В дъното — гардероб, толкова голям, че тя нито може да го обхване с ръце, нито да достигне тавана му.
— Негово ли е всичко тук?
Етиен отключва малката врата до гардероба.
— Давай.
Тя предпазливо влиза, опипвайки пространството. Суха, спарена топлина. Мишки, които се изпокриват някъде. Пръстите й намират стълба.
— Стълбата за тавана. Не е високо.
Седем пръчки. Вече е горе; има усещането за дълго скосено пространство, сбутано под фронтона на покрив. Най-високата точка на помещението е едва няколко сантиметра над главата й.
Етиен се изкачва след нея и я улавя за ръка. Краката й се спъват в кабели. Двамата се промъкват между прашни кутии, прескачат едно магаре за рязане на дърва; той я превежда през гъсталаците от вехтории до нещо, което прилича на тапицирана табуретка за пиано, и й помага да се намести върху нея.
— Ето ти теб тавана. Това пред нас е коминът. Сложи ръцете си на масата; точно така, готово.
Масата е покрита с метални предмети: лампи, бобини, ключета, амперметри и волтметри; един грамофон, а може да има и други. Цялата тази част от тавана е някакъв вид машина, досеща се тя. Слънцето жули каменните плочи над главите им. Етиен поставя чифт слушалки върху ушите й. През тях се чува как върти някакво копче, превключва нещо и — като сложено в самата й глава — някакво пиано засвирва сладка и простичка мелодия.
Музиката затихва и един пращящ глас казва:
„Да вземем един тлеещ въглен в печката. Просто, нали деца? Този въглен в миналото е бил зелено растение, папрат или тръстика — преди един, два или може би сто милиона години…“
Не след дълго гласът отново отстъпва на пианото. Чичо й сваля слушалките.
— Като момче — казва той — брат ми имаше много дарби, но гласът му правеше най-силно впечатление. Монахините от „Сен Венсан“ го искаха за солист в църковния хор. Двамата с Анри мечтаехме да правим записи и да ги продаваме. Той имаше глас, аз имах ум, а грамофоните по него време бяха на мода. Никой дотогава не беше правил детски предавания. Свързахме се с една звукозаписна компания от Париж и те проявиха интерес, аз написах текстове за десет научнопопулярни сказки, Анри ги разучи и започнахме записите. Баща ти беше още дете, но идваше да слуша. Едни от най-щастливите мигове в живота ми.
— После е дошла войната.
— Бяхме свързочници. Трябваше заедно с дядо ти да опъваме телеграфни линии; от тила до фронта. Нощем врагът изстрелваше сигнални ракети над окопите: бързо угасващи звезди, увиснали в небето под парашутите си… целта им бе да огреят евентуални мишени за снайперистите. Видиш ли ги — замръзваш. Имаше часове, в които изстрелваха цели залпове и нощта се превръщаше в странен застинал свят, облят от магнезиево сияние. Тихо като в амвон, само съскането на сигналните ракети и току някой снайперистки куршум изсвирва и се забива в почвата. Гледахме да сме близо един до друг. Аз се схващах от дългото стоене — дотам, че не можех да мръдна нищо, дори и пръстите си; даже клепките. Анри беше до мен и през цялото време шептеше текстове — моите текстове, нашите грамофонни записи. Понякога цяла нощ. Ред след ред, дума след дума… сякаш плетеше мрежа против куршумите. До разсъмване.