Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
— Успя ли да го принудиш да ти каже къде е момичето? — попита Карвър.
— Струва ми се, че той няма представа, сър — отвърна Джордж. Надяваше се по гласа му да не проличи колко е уморен.
Карвър изсумтя.
— Това значи е резултатът от висшето образование! Направо да не повярва човек. Давам ти срок до сутринта да измъкнеш от този боклук всичко, което знае. — Той млъкна за миг. — Още е в килията, нали? Да не си го пуснал да си ходи?
— Господин Краудър е още под арест.
— Добре. Аз сега си тръгвам и оставям всичко на теб. Ако до утре не си го принудил да каже истината, поемам аз — нищо, че ми е гипсиран кракът. Всичко ще си каже, можеш да ми вярваш. На мен ще си каже всичко.
— Убеден съм, че е така, сър. А сега, ако ме извините, налага се да се върна в Скардейл.
Джордж излезе, преди Карвър да успее да измисли някое друго оскърбление по адрес на способностите му.
— Наистина ли? — попита Клъф, докато вървеше след Джордж към колата. — Наистина ли се връщаме в Скардейл?
— Искам да разбера в какво се е провинил Питър Краудър — каза твърдо Джордж. — Той очевидно няма да ни каже, затова трябва да проговори някой друг. Омръзна ми хората от Скардейл да премълчават тъкмо това, което ми е необходимо да знам.
Петък, 13 декември 1963 г., 16 часът и 5 минути
Джордж започваше да си мисли, че ще сънува пътя към Скардейл до края на живота си. Колата се гмурна в тясното дефиле и потъна в падащия мрак на мъгливия зимен следобед. Ако слънцето изобщо бе успяло да пробие облаците и мъглата през този ден, той не бе го забелязал. Джордж бавно намали, защото наближаваха центъра на селото. Около полицейския фургон се бяха струпали мъже, над чашите чай в ръцете им се виеше пара и се смесваше с мъглата, пълзяща над долината. С последната дневна светлина приключваше и поредният ден, прекаран в безплодно търсене.
Джордж не обърна внимание на хората пред фургона, а се упъти право към Тор Котидж. Крайно време бе мама Ломас да престане да се държи като героиня от викторианска мелодрама и да поеме някаква отговорност. Трябваше да се обясни на матриарха на Скардейл и на целия й разклонен род какво би могло да стане с Алисън, ако продължават да си държат устите затворени. Докато заобикаляше купчината дърва за огрев, която почти блокираше входа към къщата, кракът му се закачи в нещо и той залитна напред. Само благодарение на бързата реакция на Клъф, Джордж не заби позорно нос в земята.
— Какво, по дяволите… — избухна Джордж, докато се изправяше. Обърна се и в падащия здрач забеляза Чарли Ломас, който охкаше, проснат по гръб сред разпилените дърва.
— Май ми счупихте глезена — оплака се той.
— Какво правеше тук, за бога? — попита сърдито Джордж, потривайки ръката си там, където яките пръсти на Клъф се бяха впили в нея.
— Ами седях си и не правех никому нищо. Просто исках да си почина малко. Да не би да е забранено? — Чарли се изправи с мъка. Потри лице с опакото на ръката си и на светлината от прозореца на къщата Джордж установи, че очите на момчето бяха пълни със сълзи. Не изглеждаше способен да отвлече и коте, камо ли пък тринайсетгодишно момиче.
— За Алисън ли си мислеше? — попита меко Джордж.
— Малко е късно да започвате да се отнасяте с мен като с човешко същество — Чарли присви предизвикателно рамене. — Какво ви става на вас наистина? Тя ми беше братовчедка, член на семейството. Нямате ли си някого, когото да обичате, та ви се струва толкова странно, че всички сме разстроени?
Думите на Чарли припомниха нещо на Джордж. Още в самото начало на полицейската си кариера той бе разбрал, че не би могъл да си върши добре работата, ако не се научеше да изолира личните си преживявания, да ги защитава от страданията и болката, така тясно преплетени с професията му. В повечето случаи той съумяваше да не допуска пукнатини в тази китайска стена. Понякога обаче двете страни на живота му се сблъскваха. Както и сега, когато думите на Чарли му припомниха, че съвсем отскоро има още някой, когото да обича.
По лицето му неволно плъзна усмивка, която не успя да прикрие. Видя, че Чарли Ломас го гледа презрително, а Клъф — удивено. Но не можеше да удържи на внезапно нахлулата мисъл за детето, което Ан носеше.
— Какво толкова смешно има? — избухна Чарли.
— Няма нищо смешно — каза сухо Джордж, възстановявайки донякъде изгубеното си достойнство. — Мислех за собственото си семейство. Ти си прав. Ако нещо се случи с тях, не бих могъл да се съвзема. Съжалявам, ако съм те засегнал.