Мястото на екзекуцията

Иронията в събитията от последната година бе в подмяната на едно чувство за вина с друго. Винаги бе живял с мисълта, че все пак не е успял да изпълни обещанието си пред Рут Картър, докато работата с Катрин над книгата не го убеди, че е постъпил по единствено правилния начин при дадените обстоятелства. Но сега, когато знаеше какво е ставало в действителност в Скардейл през онази люта зима, го потискаше ново бреме. Сигурно е имало моменти в процеса на следствието, когато би могъл да предположи, че зад привидността, която му се показва, се крие нещо съвсем различно? Нима е бил толкова заслепен от самоувереност и вкопчен в страстното си желание да извоюва присъдата, че е пропуснал признаци, които някой по-опитен детектив би забелязал? А ако бе открил истината, би ли осигурило това на Алисън Картър по-добър живот от този, който бе изтърпяла досега?

Томи Клъф го бе уверил, че не е така, че той самият е бил също подведен не по-малко от Джордж. Но това не беше истинска утеха. Джордж знаеше, че Томи никога не би казал нещо друго на болен човек като него.

Каквито и да бяха миналите му грешки, трябваше да се научи да живее с мисълта за тях. Не знаеше дали болното му сърце ще му позволи да живее още години или само месеци, но не искаше да помрачи това време с тежки самообвинения. Имаше нужда да прости сам на себе си, и може би първата крачка бе той и Алисън Картър да си простят взаимно за действително причинените и въображаемите страдания.

Джордж въздъхна дълбоко и запали мотора. Колата пое бавно по пътя към Скардейл. Независимо от това какво щеше да донесе бъдещето, време бе да направи първата стъпка по пътя, в чийто край щеше да погребе миналото — този път завинаги.