Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
Грънди потри веждата си с кокалчето на показалеца.
— Питър Краудър е брат на Рут Хокин — каза той бавно, като човек, който решава сложна математическа задача наум. — Най-голяма е Дайан, после е Питър, после Дениъл, и най-малката, Рут. Питър трябва да е десетина години по-възрастен от Рут. Значи някъде към четиридесет и петте.
— Почти не познавам Питър, защото той бе напуснал Скардейл дълго преди да стана селски полицай в Лонгнор. Но съм чувал да се говори за него. Доколкото знам, не е с всичкия си. Докато живеел още в Скардейл, брат му Дениъл го наглеждал, но после се случило нещо — не знам какво, никой, освен хората от Скардейл не знае — и решили, че не го искат повече в долината. Затова го пратили в Бъкстън. Живее в бекярски пансион близо до игрището за голф при Уотърсуолоус. Работи в една работилничка на гърба на железопътното депо — там правят абажури и плетени кошчета за боклук. Спомнях си много смътно, че са го прибирали за ексхибиционизъм. Но това беше много отдавна.
Джордж въздъхна тежко.
— Знаел си всичко това за Питър Краудър и през ум не ти е минало да ми го кажеш?
Грънди се повъртя на мястото си.
— Ще ме разберете, когато го видите, сър. Питър Краудър се бои от собствената си сянка. Според мен не е способен да се натрапи на никое момиче, камо ли пък да го отвлече.
— Но на него не би му било необходимо да отвлича Алисън, нали? — намеси се Клъф. Саркастичният му глас изплющя като камшик. Сините му очи бяха ледени. — Той й е чичо. Тя не би се уплашила от него. Ако е казал: „Ей, Алисън, у дома има чифт кънки, които май ще ти станат, искаш ли да дойдеш да ги видиш?“, тя не би се поколебала нито за миг. Това е бил чичо й Питър, може би малко куку, но все пак неин чичо. Нали така, полицай Грънди? — Клъф съумя да направи така, че чинът да прозвучи като оскърбление.
— Той не би посмял — настоя Грънди. — Освен това, като ви казах, че не са го искали в долината, го имах предвид съвсем буквално. Доколкото знам, кракът на Питър Краудър не е стъпил в Скардейл през последните двадесетина години. Нито пък някой от Скардейл е общувал с него. Съмнявам се, че биха се познали с Алисън, ако се разминат на улицата.
— Ще видим тази работа — измърмори Клъф. Очите му, присвити от цигарения дим, гледаха мрачно.
Джанет Картър бе молила и настоявала да не ходи на училище в деня след изчезването на Алисън. Можеше да си спести усилията. В началото на шейсетте години се предполагаше, че децата не изпитват същите чувства като възрастните. Възрастните ги тъпчеха с всевъзможни истории, за да ги защитят от житейската реалност, мислейки, че по този начин ги щадят. За възрастните най-страшното бе детето да наруши режима си, защото за него това би било сигурен белег, че нещо не е наред. И тъй, в долината можеше да настъпва краят на света, но Джанет и връстниците й трябваше да чакат училищния автобус на спирката като всяка друга сутрин.
Затова пък, когато пристигна в училище на сутринта след изчезването на Алисън, денят се оказа неочаквано вълнуващ. За първи път Джанет се оказа в центъра на вниманието. В училище дойдоха полицаи и разпитваха съучениците и учителите й. В училищния двор се говореше само за едно, а на трибуната почти постоянно бе Джанет. Тя също се превърна по свой начин в знаменитост. Това й бе достатъчно да забрави ужаса, който я държа будна половината нощ, докато се чудеше къде ли е Алисън сега и какво става с нея.
Наоколо витаеше някаква приятна тръпка, страх, който се основаваше на предположенията, че се е случило нещо забранено, нещо, чийто смисъл момичетата не можеха напълно да осъзнаят. Това важеше дори за тези, които живееха на село. Те бяха наблюдавали животните, но някак не можеха да прескочат бариерата на видовете и да отнесат видяното и към хората. Разбира се, всеки бе чувал за хора, които „причиняват зло“ на млади момичета, но никой не знаеше какво точно ще рече това, освен че има връзка с „оная работа“, и че е подобно на това, което би станало, ако оставиш едно момче на „прекалена свобода“. Разбира се, никой нямаше представа колко прекалена можеше да бъде „прекалената свобода“.
Така че атмосферата в девическото училище „Хай Пийк“ бе извънредно напрегната. Макар и повечето съученички на Алисън да бяха почти толкова уплашени и разстроени, колкото и самата Джанет, у всяка се долавяше някакво почти приятно вълнение, съпроводено със съзнанието, че не е редно да се чувстват така. При толкова вълнения от различен характер, четвъртъкът и петъкът се оказаха изтощителни дни. Когато чу последния звънец, единственото нещо, за което Джанет копнееше, бе да се прибере у дома и да се остави майка й да я поглези пред чаша чай.