Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Приятно ми е — кимна тя.

— На мен също — отвърна Сам и устните му отново се разтегнаха в усмивка. — Към кораба ли сте се запътили?

— Всъщност вече се прибирам у дома — каза Каролайн.

— Да, тъкмо си тръгваше — потвърди Джо и гласът му прозвуча някак рязко. А може би точно това беше намерението му — да демонстрира грубост и пренебрежение.

— Стар досадник — ухили се Сам. — Опитва се да се държи по същия начин и с мен, но това не ми минава.

— Не исках да… — започна Джо и очите му извинително се спряха върху лицето на Каролайн.

Тя се усмихна. Не знаеше кое беше вярното — че Джо нарочно се прави на грубиян или че искрено се разкайва. Каквото и да беше, реши да се възползва от ситуацията и да се сбогува с двамата братя.

Докато шофираше към хотела, забеляза ярка светлина да прорязва тъмното небе. После още една… Падащи звезди, помисли си. Сети се, че беше нощта на големия метеоритен дъжд, а тя беше толкова заета с Джо Конър, с тяхното минало и настояще, с тяхната целувка, че съвсем забрави да погледне нагоре и да започне да брои падащите звезди, както обикновено правеше.

_5 август 1978 година_

Скъпи Джо,

Снощи те сънувах. Сънят ми беше странен. Стоях на една скала насред Пролива. Вълните се разбиваха под краката ми и заплашваха да ме отнесат, когато изведнъж чух твоята лодка. Ти идваше, за да ме спасиш. До слуха ми достигаше плясъкът на веслата ти и сърцето ми лудо заби. Знаех, че ще ме спасиш, Джо. И ти го направи. Дойде при мен. В съня ми ти беше Ти. Но не зная какъв си в реалния живот. Дали ако те видя, ще те позная? Мисля, че да.

О, щастлива съм, че оцелях в този сън.

С благодарност, твоята Каролайн

_14 август 1978 година_

Скъпа К.,

Ако знаех, че има опасност да потънеш, нямаше да тръгна да те спасявам с моята лодка, а щях да взема най-бързата моторница, закотвена на брега!

С обич,

Джо

P.S. Аз също бих искал да се срещнем.