Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Трябва да е било ужасно за семейството ти — рече най-сетне тя.

Някакво чувство пробяга по лицето на Джо. Той остави снимката на масата и опря брадичка на дланта си, но очите му не се откъсваха от образа на шестгодишния малчуган, който се усмихваше на целия свят. Докосна кафеникавите петна върху снимката.

— Какво стана после? — настоя да узнае Каролайн.

— Нищо особено. След няколко години майка ми се омъжи повторно. Роди се брат ми и тя имаше възможността да го отгледа така, както би трябвало да се отгледа едно дете.

— Говориш за Сам, нали?

За Каролайн сестрите й бяха истинска благословия. Не можеше да си представи живота си без тях. Може би връзката между Джо и брат му беше също толкова силна. Ето, при споменаването на името на Сам погледът му омекна, стана почти нежен. Твърдата линия на устните му се разчупи. Той побутна снимката към Каролайн, сякаш беше приключил с този къс хартия завинаги. Снимката полетя към пода.

— Да, понякога е голям досадник, но е страхотно хлапе — каза той. — Океанограф до мозъка на костите си. Завърши същото училище като мен. В момента е един двайсет и седем годишен многознайко.

— Изглежда, се опитва да върви по твоите стъпки — усмихна се Каролайн.

Джо сви рамене. Усмивката му помръкна. Друг спомен беше изплувал в съзнанието му. Той погледна напрегнато Каролайн, сякаш внезапно беше изникнало още нещо, което трябваше да бъде свършено.

— Обвинявах баща ти за всичко, което се случи — призна Джо.

— Аз пък обвинявах майка ти — въздъхна тя.

— Той не е имал право да ви пъха оръжие в ръцете. Особено след онова, което сте преживели покрай баща ми. — Въздъхна дълбоко и поклати глава.

Каролайн се запита как ли би се почувствал, ако узнаеше цялата истина. Нямаше намерение да му я разказва и се съмняваше, че Скай ще го потърси отново. Затвори очи и се замисли за трагичния инцидент, разиграл се в планината Редхоук.

— Знам как се чувстваш — започна тя.

Джо поклати глава и рече:

— Не знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ми се е самоубил. Ужасно е да знаеш, че родният ти баща е бил толкова нещастен, че да предпочете да си пръсне черепа, вместо да се прибере у дома.

— Знам — повтори тя. Кръвта бучеше в ушите й, ръцете й продължаваха да треперят.

— Не знаеш, Каролайн. — Джо се опитваше да не повишава тон. Тя разбираше, че той смята своята мъка за нещо изключително. За него Каролайн беше просто свидетел на случката.

— Съжалявам, но не знаеш.

— Аз бях там, Джо! — извика тя отчаяно. Нима той не разбираше как се беше чувствала тогава? Нима не вярваше, че тя не е била равнодушна към случилото се? — Бях с него! Един от първите ми спомени е смъртта на баща ти! Беше ми мъчно за него, Джо. Толкова съжалявах за него и за теб! Ти беше почти на същата възраст като мен. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, беше: «Бащата на това малко момченце е мъртъв!» — Тя се задави и млъкна.