Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Не харесваш ли мерло? — попита Каролайн.

— Не пия алкохол — отвърна той.

— Никога ли? — Помисли си за Скай и нейния проблем с пиенето.

— Вече не. Навремето ми харесваше. Прекалено много ми харесваше. Не се замесвах в пиянски скандали, но винаги, когато съм имал проблеми, съм бил пиян. Да не говорим, че в един момент пиенето наистина се превърна в сериозен проблем.

— Нима? — Много от най-ужасните вечери в семейството й бяха резултат на прекомерната употреба на алкохол.

— Да — кимна Джо. — За известно време пиенето ми доставяше удоволствие, действаше ми отпускащо и тонизиращо. Но после приятните усещания изчезнаха. Пиех и всеки път повече от предишния. Чувствах се празен и ключовата дума винаги беше «още».

— О! — възкликна Каролайн. Добре познаваше усещането за празнота. Понякога изпитваше непреодолима тъга, скръб, самота и се опитваше да ги преодолее, като пиеше, пътуваше, сключваше успешни сделки или помагаше на сестрите си.

— Както и да е — стигнах до положение, в което едно питие вече беше прекалено много, а сто не ми бяха достатъчно. Така че престанах да пия — завърши той.

— Има един човек, за когото се притеснявам — призна тя. — Някой, който пие много.

— Съжалявам — тихо рече Джо.

Искаше да му разкаже за Скай, но се въздържа. Все още беше нащрек, не можеше да се отпусне напълно.

Привършиха с вечерята, разказвайки си забавни истории от студентските години. Говореха за последните филми, които са гледали, и за местата, където бяха посрещнали последната Коледа.

Каролайн отпиваше от виното си, но вкусът му не й се нравеше толкова, колкото преди. Вдигна поглед и забеляза, че Джо съсредоточено я наблюдава. Опита се да се усмихне, но почувства, че духовете от тяхното минало кръжат около масата, сякаш очакват покана да седнат.

Преместиха се близо до камината. Джо й предложи кафе. Каролайн го обичаше силно и горещо, без сметана. Вятърът се усили и корабът започна да се полюлява. Джо разбърка жаравата в камината и отиде да провери въжето на котвата. Когато се върна, седна на старото си място до Каролайн.

— Непрекъснато ли си на кораба или си имаш дом и на сушата? — попита тя.

— Имам къща в Маями, но девет месеца в годината прекарвам в океана.

— Маями е доста далеч от Нюпорт — града, в който си роден — отбеляза тя и го погледна в очите.

— Домът ми не беше… — Джо се опита да намери възможно най-дипломатичния отговор, но се отказа. — Исках да се махна от Нюпорт. Между другото бях изненадан, когато разбрах, че ти си останала толкова близо до родното си място, че си успяла да се освободиш от спомените за баща си и за лова. — Джо вдигна вежди. Този път нямаше намерение да оставя темата недовършена.

— Помниш за лова — замислено изрече Каролайн.

— Бих ли могъл да забравя? Пишеше ми за това два пъти годишно — как ви е оставял сами в планината само с ловджийски нож и манерка с вода и е очаквал да се борите, за да оцелеете.

— Той искаше да ни научи да се защитаваме — опита се да оправдае баща си Каролайн. Помъчи се да си спомни какво точно беше писала някога на Джо. Поне едно от писмата й трябва да е съдържало всички детайли от грубата действителност. Онези пътувания в планината й се струваха ужасни и сега, след толкова много години, и съжаляваше, че е споделяла с Джо чувствата си, свързани с тях. В края на краищата баща й беше започнал да ги води на лов главно заради онова, което бащата на Джо беше направил!