Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Опита се да се отдръпне, уплашена от силното чувство, което я беше обзело. Очите на Джо бяха по-тъмни и по-гневни отколкото в началото на разговора им, но беше очевидно, че няма намерение да я пусне. Изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва, че току-що я беше целунал. Хвана здраво ръцете й над лактите, устните му отново погалиха страните й и прошепнаха нещо, което тя не успя да разбере. Когато Джо се отдръпна, погледът му беше почти нежен. Тази нежност изчезна така бързо, както се беше появила и Джо отпусна ръце.

— По-добре да си вървя — разтреперана рече Каролайн.

Усещаше остра смесица от болка и копнеж, напрежение и облекчение. Дишаше по-леко, отколкото в мига, в който стъпи на кораба. Без да поглежда към Джо, тя се наведе и вдигна снимката от пода. Приглади я внимателно и я прибра в джоба си. Дори и да я беше видял какво направи, Джо нищо не каза.

Излязоха навън. Студеният вятър ги блъсна в лицата. Каролайн закопча сакото си. Стоеше на палубата, гледаше развълнуваната вода и бе готова да заплаче.

«Камбрия» беше някъде там долу, в краката й. Водата ставаше все по-буйна и ако не побързаха, може би нямаше да успеят да стигнат до брега.

Докато се прехвърляха в моторницата, я обзе някакъв примитивен страх, че ако падне във водата, ще потъне. А беше отлична плувкиня.

На връщане Джо караше по-спокойно. Липсваше агресията от посрещането. А може би просто внимаваше повече, тъй като водите бяха по-опасни отпреди няколко часа.

Каролайн стискаше в дланта си монетата, която й беше подарил. Струваше й се, че това е някакъв талисман, който ги предпазва от беди. Някакво демонично същество изскочи от дълбините на океана. Светеше с ярка неонова светлина. Тя нервно подскочи. Рибата се гмурна във водата, пронизвайки я с фосфоресциращ огън.

Когато стъпиха на твърда земя, Джо застана пред Каролайн, но не знаеше какво да й каже. Тя подозираше, че той иска да й се извини заради целувката.

— Благодаря ти за вечерята — промълви с разтреперан глас тя. Трябваше да му помогне да се отпусне, да престане да се чувства неловко.

— А аз ти благодаря, че прие поканата.

— Сигурен ли си, че ще успееш да се върнеш на «Метеор»?

— Да, ще успея.

Защо я обзе разочарование? Онази целувка сякаш беше поставила началото на нещо… В гърдите й се надигаше топло чувство, искаше й се Джо отново да я вземе в прегръдките си. Потръпна. Желанието се беше появило неочаквано и беше силно и непознато.

Вълните удряха по дока, по лицето й падаха солени пръски и й действаха успокоително. Спомни си думите на някакъв поет, че хората не строели катедрали край брега на морето, защото гледката била толкова красива, че щяла да им пречи да се съсредоточат за молитва. Каролайн беше съгласна с това. Повечето от пътуванията й я отвеждаха край бреговете на един или друг океан и сега тя изпитваше желание отново да тръгне на път, за да избяга от настоящето.