Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Защо ме намрази?

Той не отрече, че е изпитвал подобно чувство към нея. Впи поглед в лицето й и бавно изрече:

— До деня, в който навърших седемнайсет години, мислех, че баща ми е починал от сърдечен удар. Знаех, че е умрял у вас, но си мислех, че е бил сред приятели. Представях си как е срещнал баща ти на кея, как са се сприятелили и как в деня, когато моят баща е умрял, той просто се е отбил у вас за едно питие с Хю Ренуик. Така всичко изглеждаше нормално, естествено. Беше ми по-леко, като знаех, че е починал, заобиколен от хора, които са го обичали и са държали на него.

— Но тогава аз бях дете, Джо! Също като теб! Не посмях да ти напиша какво точно се е разиграло в дома ми!

— Кажи ми сега! — Джо я погледна в очите. — Моля те!

Споменът от онази далечна коледна вечер беше жив. Тя затвори очи и си представи кухнята в «Хълма на светулките». Струваше й се, че дори усеща аромата на току-що изпечените курабийки. Виждаше очите на Джеймс Конър.

— Баща ти беше тъжен — бавно започна Каролайн. — Това е нещо, което се е запечатало в съзнанието ми. Ужасно тъжен. Държеше се като обезумял, но само защото много обичаше майка ти.

— Той ли го каза?

Каролайн кимна. Въпросите му я връщаха назад. Виждаше оръжието в треперещата ръка на Джеймс Конър, брашнените отпечатъци от пръсти по престилката на майка й над издутия корем. Ужасът в очите на Клий.

— Плачеше. Баща ти плачеше. До онзи момент никога не бях виждала възрастен човек да плаче. Каза на майка ми, че баща ми вече не я обича, че се е влюбил в твоята майка. Беше побеснял.

— И тогава се е застрелял?

— Не. Той искаше да убие нас — с треперещ глас отвърна тя и по изражението на лицето му прочете, че тази част от историята не му е известна. Джо изглеждаше поразен.

— Искал е да убие теб и майка ти?

— Също Клий и Скай. Макар Скай да не беше още родена. Тя се роди два дни след тази случка, на Коледа, и за мен тя все едно е била там, с нас.

— Но защо?

Каролайн срещна погледа му. Очите му бяха мрачни, устните му трепереха. Осъзна, че Джо се страхува да чуе продължението. Спомни си момченцето от снимката — цялото му лице сияеше от усмивката.

— Защото моят баща му откраднал онова, което той най-много обичал — равно произнесе тя. — Предполагам, е мислел, че ако убие нас, ще отнеме онова, което моят баща е обичал най-много.

— Съпругата и дъщерите му. Баща ми е искал да те убие!

— Но не го направи. Баща ти не би могъл да стори подобно нещо, Джо.

Той затвори очи.

— В моето съзнание той винаги е присъствал като добър човек — продължи Каролайн, а в гърлото й сякаш беше заседнала буца. — Добър човек, обзет от отчаяние. Полудял от любов.

— Хм.

— Това беше у него — добави тя и бръкна в джоба си. Още преди да тръгне за кораба, си беше помислила, че може да й се удаде удобен случай, и ето, че не се беше излъгала. Подаде на Джо детската му снимка, изпръскана с кръвта на баща му.