Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
В края на училищния двор подминаха няколко деца, които се изтягаха лениво по трибуните на ясното слънце на късната сутрин. Беше странно да вижда цветове в кампуса, по тези ученици, с които така тясно свързваше черния цвят. Но там беше
Роланд в жълто-зеленикави футболни шорти, и дриблираше с топка между краката си. И Габ в лилавата си памучна риза с копчета на яката. Джулс и Филип - двойката с халки на езиците - рисуваха взаимно по коленете на избелелите си джинси. Тод Хамънд седеше отделно от останалите деца на трибуните, като четеше списание с комикси, облечен в камуфлажна тениска. Дори сивото потниче и късите панталони на самата Лус й се струваха по-ярки от всичко, което беше носила тази седмица.
Треньорката Даянте и Албатроса дежуряха на поляната и бяха разположили два пластмасови градински стола и провис-нал чадър в края на училищния двор. С изключение на моментите, когато изтръскваха пепелта от цигарите си на поляната, изглеждаха като заспали зад тъмните стъкла на слънчевите си очила. Изглеждаха безкрайно отегчени, толкова превърнати в затворници от работата си, колкото и поверениците, които надзираваха.
В училищния двор имаше много хора, но докато следваше плътно Пен, Лус с радост видя, че близо до главното фоайе нямаше абсолютно никой. Никой не беше казал на Лус нищо за непозволеното влизане в местата с ограничен достъп, нито дори достъпът до кои места е ограничен, но тя беше сигурна, че Ран-ди ще намери подходящо наказание.
- Ами „червените очи“? - попита Лус, като си спомни вездесъщите камери.
- Тъкмо пъхнах няколко изтощени батерии в някои от тях на път за стаята ти - каза Пен, със същия безгрижен тон, с който някой друг можеше да каже: „Току-що напълних резервоара на колата с бензин“.
Пен бързо обходи мястото с поглед, а после поведе Лус към задния вход на главната сграда и надолу по три стръмни стъпала до врата с маслинен цвят, която не се виждаше от нивото на земята.
- И този сутерен ли е от времето на Гражданската война? -попита. Лус. Приличаше на вход към някое от онези места, на които можеш да натикаш няколко военнопленници.
Пен подуши влажния въздух продължително и театрално:
- Зловонието не отговаря ли на въпроса ти? Това тук е предвоенна плесен. - Тя се ухили на Лус. - Повечето ученици са готови на убийство заради шанса да вдишат такъв прославен въздух.
Лус се опитваше да не диша през носа, докато Пен измъкваше окачени на огромна връв ключове, достатъчни да напълнят цял железарски магазин.
- Животът ми ще е много по-лесен, ако намерят време да направят един шперц за това място - каза тя, като прехвърли сбирката от ключове и накрая измъкна тънък сребрист ключ.
Когато ключът се завъртя в ключалката, Лус изпита неочаквана тръпка на вълнение. Пен беше права-това беше безкрайно по-добре, отколкото да съставя родословното дърво на семейството си.
Повървяха за кратко през топъл, влажен коридор, чийто таван беше само с няколко сантиметра по-високо от главите им. Застоялият въздух имаше такъв мирис, сякаш там беше умряло нещо, и Лус почти се радваше, че стаята бе твърде тъмна, за да вижда ясно пода. Точно когато започваше да изпитва кла-устрофобия, Пен извади друг ключ, с който отвори по-малка, но много по-модерна врата. Промушиха се през нея, приведени, после успяха да се изправят от другата страна.
Вътре стаята с архивите лъхаше на плесен, но въздухът им се струваше много по-хладен и сух. Беше тъмно като в рог, с изключение на бледия червен проблясък на табелата „изход“ над главите им.
Лус различи набития силует на Пен, ръцете й, които се движеха опипом във въздуха.
- Къде ли е тази връв? - промърмори тя. - Ето.
С леко дръпване Пен включи една гола електрическа крушка, която висеше на метална верига от тавана. Светлината в стаята още беше мъждива, но сега Лус видя, че бетонните стени също бяха боядисани в маслиненозелено, а покрай тях бяха наредени тежки метални лавици и шкафове за папки. Десетки картонени кутии за папки бяха наредени по лавиците, а пътеките между шкафовете сякаш се простираха до безкрайност. Всичко беше покрито с дебел слой прах.
Слънчевата светлина отвън внезапно се стори на Лус много далечна. Макар да знаеше, че са само на един ред стълби под земята, със същия успех можеше да е и на цяла миля. Разтри голите си ръце. Ако беше сянка, щеше да е именно в това мазе. Още нямаше следи от тях, но Лус знаеше, че това никога не беше достатъчно основателна причина да се чувства в безопасност.
Пен, несмутена от мрака в сутерена, довлече едно столче за стъпване от ъгъла.
- О - възкликна тя, като теглеше столчето зад себе си, докато вървеше. - Има нещо различно. Досиетата бяха точно тук... предполагам, че са направили малко пролетно почистване от последния път, когато се мотах тук.