Смъртта като изкуство

Семаков избухна, явно вече безсилен да сдържа яда си.

— Защо ли? Ами защото Лев Алексеевич иска да решава всичко лично, а няма достатъчно ум и знания, така че възлага задачи на всички наред, независимо от длъжността им и от въпросните прословути длъжностни характеристики. А как иначе? Той е неграмотен и нискообразован човек, а си въобразява кой знае какво и мечтае да стане гуру в режисирането на класически репертоар.

Тогава вече Настя незабавно се вкопчи в горкия Семаков.

— Какво искате да кажете с това „неграмотен“? В какво се проявява това?

Семаков въздъхна, потърка слепоочията си с дългите си възловати пръсти.

— За пример ще ви разкажа една история, ако вече не са ви я разказали.

— За Иля Фадеевич Малашченко ли? — сети се Настя.

— Да — учудено проточи Валерий Андреевич. — Значи са ви я разказали?

— Имате предвид историята с художествения съвет и пиесата на Лесогоров?

— Не, това е съвсем друга история, по-отдавнашна. Но и много по-показателна. Знаете ли, че в нашия театър има музей? Разбира се, че не знаете, естествено е. Работата е там, че нашият музей не е помещение, в което се съхраняват експонати, а едно особено, както се изразявате вие, функционално задължение. По принцип трябва да има човек, който ще е натоварен с това задължение, тоест ще събира архива на театъра, ще подготвя подборките от материали във връзка с юбилеи на актьори, режисьори, спектакли, с някакви паметни дати. А на практика това задължение най-често се вменява на някого като допълнителен ангажимент. Та в нашия театър този ангажимент се падна на Иля Фадеевич, нашия драматург. Трябва обаче да познавате Иля Фадеевич! — зазвуча проникновено и с дълбоко уважение гласът на Семаков. — Той е човек не само изключително образован, но и извънредно отговорен, захване ли се с нещо, прави го с пълно себеотдаване и великолепен резултат. Та, значи…

… Подготвяла се постановката на пиесата „Францискански беседи“, написана по реални събития. Сюжетът представлявал обсада на манастир от някакви рицари, всички монаси, освен последните дванайсет, успели да избягат и да се спасят, а тези дванайсетима останали, страдат в обсадения манастир от глад и жажда и разговарят. Постепенно един след друг умират. Тъй като пиесата била написана през деветнайсети век, тоест смятала се за класика, Иля Фадеевич Малашченко, който изпълнявал функциите на истински музеен работник, се обърнал към францисканското издателство, където му показали огромно количество материали за това историческо събитие, но всички тези материали били на италиански и полски, което е напълно естествено. Иля Фадеевич бил човек широко образован, ориентирал се доста прилично в тези езици, лично прочел всички материали, необходимото превел, при това обемите на преводите се оказали доста големи. От тях излизало, че всеки персонаж в пиесата има свой реален прототип, така че Иля Фадеевич най-щателно преписал всички сведения за всеки поотделно. И раздал тези материали на актьорите, които по време на отпуска на Богомолов работели върху ролите самостоятелно. Актьорите били в пълен възторг и благодарели на драматурга. А после пристигнал Лев Алексеевич, показали му всичко направено въз основа на предоставените от Малашченко материали, а режисьорът взел да размахва ръце и да крещи, че всичко било напълно различно и че той виждал тези персонажи по съвсем друг начин. Лев Алексеевич категорично настоявал на собственото си виждане, не слушал никакви аргументи относно историческата правда и цялата работа на драматурга се оказала абсолютно ненужна. Иля Фадеевич бил възмутен, оскърбен и обиден до дъното на душата си. Опитал се да поговори с Богомолов, да го убеди, че ценността на пиесата се състои именно във факта, че тя практически е документална и тази документалност трябва да се запази на всяка цена, но Лев Алексеевич се държал крайно надменно и грубо поставил Малашченко на мястото му, като казал буквално следното: