Смъртта като изкуство

„Те са абсолютно различни — мислеше си Настя, застанала на сцената, загледана в залата — и не е възможно да ги разбера. Когато съм общувала с Ирина Савенич, не съм усещала това, но тя не играе в театъра, а във филми. Вероятно театърът е нещо съвсем особено и хората тук са особени, не приличат на никого. Трудно ще ми бъде.“

— Анастасия Павловна — долетя до нея като през стена далечен глас. — Анастасия Павловна!

Тя се отърси от вцепенението и с усилие се извърна. Федотов стоеше пред кулисите и й правеше знаци с двете ръце. Интересно, отдавна ли стои така, отдавна ли я вика той?

— Анастасия Павловна, да вървим, вие съвсем ми нарушихте графика.

— Какъв график? — не разбра Настя.

— Вие цял ден сте на крак, обикаляте театъра, сега трябва да дойдете с мен в артистичния бюфет, да хапнете, да пийнете чай, да си починете, а веднага след седем, когато започне спектакълът и всички закъснели насядат, ще ви заведа при Валерий Андреевич, нашия главен администратор.

— Тоест вие и работни графици съставяте за нас, така ли? — не успя Настя да скрие своя сарказъм, макар да се постара.

— Ама моля ви се, как иначе? — добродушно се усмихна Федотов и разпери ръце. — Щом съм поел шефство над вас, трябва да проявявам грижа, да следя не само да не се изгубите, но и да не гладувате, и да не се претрепвате от ходене. Да вървим, да вървим, разбирам, че сцената ви е направила неизгладимо впечатление и сега малко не сте на себе си, но това е нормално, първият път сцената действа така почти на всички, само че трябва да помислите и за здравето си.

Храната в артистичния бюфет не беше кой знае колко разнообразна и далеч не беше изискана, но пък беше прясна и явно приготвена с обич. Настя неочаквано разбра, че е страшно гладна, и с нескрито удоволствие изяде картофената салата и две банички с извара и стафиди.

— Александър Олегович, а каква е била тази история с театърмайстора Скирда? — попита Антон, лапайки запечените на грил кренвирши.

— А — усмихна се Федотов, — разказали са ви вече? Жалко, исках аз да ви зарадвам с това анекдотче, смятах тъкмо покрай чая да ви го поднеса, но явно са ме изпреварили. Интересно, кой? Сигурно Семьон Борисович?

— Няма значение кой именно — избегна отговора Сташис. — Ние искаме някакви подробности. Ще ни помогнете ли?

— Разбирате ли, не съм изцяло в течение, защото всичко ставаше на високо — помощник-режисьорът посочи с пръст тавана — ниво. Знам само, че някой изпял на Лев Алексеевич, че нощем нещо става в театъра. Кой е доложил не знам, но фактът си е факт: Лев Алексеевич започнал лично да идва нощем в театъра, забранил на дежурните и охранителите да вдигат шум, пристигал, тихичко влизал в сградата и започвал на пръсти, заедно с охранителя, да обикаля сградата. Веднъж дошъл, втори, трети път, а на четвъртия хванал нашия Скирда на местопрестъплението. Оказало се, че се е наговорил с една от смените на охраната и дежурната портиерка на пропуска, по онова време всички работели по график „денонощие след три“, затова едни и същи портиерки винаги попадали в една смяна с едни и същи охранители. Сега театърът има договор с друга охранителна агенция, тя има свой пълзящ график, а тогава смените съвпадали. Та, значи, Скирда се разбрал с една от смените и веднъж на четири дена организирал на сцената кастинг с някакви богати чичковци и млади момичета. Лев Алексеевич веднага извикал милицията и предал всички, уволни портиерката, развали договора с охранителната агенция и намери друга. Всъщност това е всичко, което знам.