Смъртта като изкуство

Настя Каменская и Антон Сташис изчакаха да минат петнайсет минути след началото на спектакъла и се запътиха към главния администратор на театъра, който работеше в малко, но много уютно помещение точно до входа на вестибюла. Гишето, през което администраторът контактуваше със зрителите, беше затворено и прикрито с тъмносиня завеска, на поставеното точно под прозорчето бюро гореше настолна лампа, стените бяха покрити с афиши с репертоара на театъра за текущия и следващите месеци, както и с анонси за предстоящите премиери.

Главният администратор на театър „Нова Москва“ Валерий Андреевич Семаков, слаб, с костеливо лице и рядка коса, посрещна гостите без възторг и дори без показно радушие. Беше уморен, недоволен и не го криеше.

— Обиди ли? — повтори въпроса той, след като изслуша първата порция вече станали традиционни за детективите въпроси. — Разбира се, има. В кой колектив ги няма? Дори между двама души винаги има обиди, какво остава за двеста?

Семаков, също като драматурга Малашченко, смяташе, че основната причина за обиди в театъра е несправедливостта, но източниците на тази несправедливост той, като представител не на творческата, а на административната част от театъра, виждаше не в субективността на мненията и оценките, а в непознаването на спецификата на работата и в неправомерните изисквания. Ръководството не знае как работи конкретно ателие или друго подразделение, то започва да иска невъзможни неща и не слуша никакви обяснения и оправдания, а за неизпълнение наказва строго. Естествено, това обижда хората. Освен това ръководството не вниква и няма намерение да вниква в трудностите, с които се сблъсква една или друга служба, и не разбира какви изтънчени уловки и чудовищни трансформации се налага да използват те, за да решат някои поставени пред тях задачи, и докато всичко е наред, това се възприема като нещо нормално, не можеш да дочакаш от началството дори простото „благодаря“, сякаш не може да бъде другояче, случи ли се обаче и най-дребна грешка — направо те смазват, забравят за дългите години безупречна и далеч нелека работа. Има и още един източник на обиди — избирането на любимци. Колкото субективизъм има при оценяването на художествените достойнства или на таланта, толкова е той и при оценяването на хората, по принцип това е нормално и то се случва във всеки колектив, но в театъра проблемът с любимците придобива наистина чудовищен размах. Любимите актьори получават възможност да играят, а има и такива, които просто остават незабелязани, сякаш ги няма. Нелюбимите идват само да си вземат заплатата и това, естествено, е унизително и обидно. Ръководството се сближава с любимите си служители, съветва се с тях, обсъжда проблемите, кани ги на купони, взема ги за компания при пътувания и подобно „приближаване до трона“ винаги се забелязва от всички останали и не може да не ги засяга.