Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Валерий Андреевич, а какво влиза в кръга на вашите задължения? — любопитно попита Антон.
Семаков мрачно се позасмя.
— Никой няма твърдо установени функционални задължения, това трябва веднага да ви стане ясно.
— Как, изобщо ли няма? — смая се Настя. — Та нали за всяка позиция трябва да има длъжностна характеристика.
— Именно, трябва да има. В нормалния театър ги има, в нормалните театри изобщо всичко е различно, а при нас нещата са надолу с главата. Сигурно тези хартишки се търкалят някъде, най-вероятно в сейфа на директора, но лично аз през всичките години работа в театъра не съм ги виждал. Каквото ни възложи ръководството — с това се занимаваме. Аз например трябва да работя със зрителите и да се занимавам с раздвижване на репертоара, тоест да насрочвам спектакли, да организирам гастроли и да печеля пари за театъра. Но вместо това по задание от ръководството се занимавам и с реклама, и с изготвяне на корпоративна продукция, като например картички и брошури, и със съставяне на програмки, и с организиране на тяхното производство, и с подготовка на материали за ежемесечника „Театрален афиш“. Печатници, тиражи, хартия, цветове, контакти с художника — всичко това е на моя гръб, макар че единственото ми пряко задължение е да работя със зрителите и с реализацията.
— Винаги ли е било така? — поинтересува се Сташис.
— Не, разбира се. — Костеливият нос на Семаков се смръщи от досада. — При предишния художествен ръководител се занимавах само с осигуряване на възможностите зрителят да види спектакъла. А това означаваше, че пътувах с актьорите, водех ги на творчески срещи, организирах информирането на населението, грижех се за актьора, създавах му условия, осигурявах транспорт, хотели, хранене, билети и тем подобни. А сега не водя никого никъде, вместо това ръководя билетните касиери, които всеки ден преди спектакъл трябва да сложат пред себе си деветстотин програмки и с моливче да отметнат имената на актьорите, които играят днес. Безкрайно творческа задача! — прозвучаха в гласа му нескрита горчивина и обида. — Дори репертоарните книжки, които трябва да се изготвят всеки месец — и с тях съм натоварен, макар че според логиката с това трябва да се занимава завеждащата трупата, защото именно тя носи главната отговорност за съставянето на репертоара.
— Защо тя не се занимава с това? — натрапчиво продължи Сташис.
Настя хвърли любопитен поглед на Антон. За пръв път през целия ден той прояви такава активност при разговор, при всички предишни срещи задаваше съвсем малко въпроси, повече мълчеше, гледаше, наблюдаваше. Какво ли толкова го заинтересува в работата на главния администратор?
— Защото Лев Алексеевич нареди с това да се занимава главният администратор.
— Тоест вие? — уточни Сташис.
Настя забеляза, че при това той направи странно движение с главата си, сякаш видя нещо встрани, но понечи да скрие това от Семаков. Бързо огледа кабинета и разбра причината за това странно на пръв поглед пожелано уточнение. На второто, допряно до противоположната стена бюро стояха една до друга две триъгълни табелки от плътен картон: „Главен администратор В. А. Семаков“ и „Главен администратор Л. Г. Красавина“. Значи в театъра има двама главни администратори. Зорко око има обаче този Антон Сташис и пипето му сече.
— Да — с оттенък на онова смирение в гласа, което според поговорката е по-важно от гордостта, отговори Валерий Андреевич, — конкретно — именно аз.