Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Значи — намеси се Антон — Бережной е заинтересован Богомолов да почине и вместо него да дойде друг художествен ръководител.
Семаков моментално сякаш се смали, раменете му се повдигнаха, почти изцяло погълнаха шията му.
— Не съм казал това — избъбри бързо и нервно. — И изобщо нищо не разбирам от тези неща. Това не е моята епархия.
Изглежда, изразът с епархията му беше любим.
За днес разговорите вече им бяха достатъчни, главата на Настя бучеше и с Антон решиха да привършват. Облякоха се в служебния гардероб, предадоха на пропуска ключа от кабинета на Богомолов и излязоха. Влажният студен въздух моментално удари в лицето Настя, с всяко вдишване проникваше все по-дълбоко в белите й дробове. Само след три крачки тя почувства, че премръзва, но колата, слава богу, беше съвсем наблизо.
— Антоне, имам молба към вас. Бихте ли поостанали петнайсетина минути? — попита тя. — Трябва да обсъдим нещо.
По принцип беше подготвена да получи отказ, защото с ушите си бе чула как Сташис обеща на своето „слънчице“, на своето „зайче“ и „лястовичка“, че довечера ще се видят, и ако не бе излъгал, ако наистина ставаше дума за осемгодишната му дъщеря, а не за осемнайсетгодишна мацка, вече му беше време да тръгва за вкъщи, детето скоро трябваше да си легне.
Но той се съгласи. Вярно, все пак си погледна часовника, но сега вече Настя не се подразни: колкото и да е странно, бе свикнала с този му навик само за един ден, бе свикнала с честото прозвънване на мобилния му телефон през целия ден, което означаваше, че получава ново съобщение, както и с това, че в паузите между разговорите Антон в движение преглеждаше тези съобщения, набираше номера и тихичко разговаряше ту с „лястовичката“, ту с някого, към когото се обръщаше на „ви“, но обсъждаше проблемите на сина си и дъщеря си. Очевидно това беше бавачката, същата със стилните скъпи дрехи. Виж, разговор със съпруга Настя така и не забеляза. Странно. Може би са се скарали? Или тя е заминала за някъде и пита за децата непосредствено бавачката, а не мъжа си? Или просто е истинска съпруга на детектив, която знае, че без крайна необходимост не бива да звъни на мъжа си в работно време.
Предложи да се качат в нейната кола. Антон мълчаливо се подчини.
— Трябва да си поговорим на две теми — веднага подзе Настя. — Едната е по разследването на случая, другата е по организацията на това разследване. С коя да започна?
— Започнете с организацията — усмихна се Сташис, — така е по-правилно методически.
Тя погледна с интерес оперативния работник.
— Антоне, ние с вас днес за пръв път работихме заедно. Получи се така, че аз сякаш поех ръководството, бях по-активна в разговорите, задавах повече въпроси, решавах при кого да отидем и какво да правим по-нататък, а вие предимно си мълчахте и само наблюдавахте. Искам да ме разберете правилно: държа се така не защото искам да бъда шеф в нашата двойка, а просто защото така съм свикнала. Вече съм на много години, ако не сте разбрали, почти двойно по-стара съм от вас, имам повече опит. Но това не означава, че имам повече права.
— А какво означава в такъв случай? — попита Антон без сянка на насмешка.
— Означава само едно: отдавна съм шеф във всяка възможна двойка, разбирате ли? Вече съм забравила времената, когато бях малко неопитно момиче лейтенант, което се страхуваше от всички и всичко. Доскоро бях възрастна печена жена полковник и когато съм работила с някого в двойка или дори в тройка, винаги съм била водеща. Под думата „винаги“ имам предвид последните петнайсет години. И през тези петнайсет години съм свикнала да проявявам инициатива и самостоятелно да вземам решения. В никакъв случай не искам да ви принизя или да ви пренебрегна, вие сте представител на властта, представител на държавата, а аз съм никоя, прекрасно разбирам това. Ако поведението ми ви се е сторило обидно, простете ми, не е било умишлено. Това е навик, оформил се с годините стереотип на работа.
— Разбрах — кимна Сташис. — Уверявам ви, ни най-малко не съм се обидил. Напротив, страшно се радвам, че имам възможност да се поуча от вас.
— Е, това вече не бива — навъси се Настя.
— Какво не бива?
— Не бива да ме ласкаете. И не е нужно да се учите от мен.
— Защо? — учуди се Антон. — Сергей Кузмич каза, че…
— Някой ден, по-късно ще ви обясня защо. Та, значи, извиненията ми са приети?
— Анастасия Павловна…