Смъртта като изкуство

Театърът се вълнуваше и негодуваше. Как може: да разрешат на външни хора да стоят на сцената, на това свято място, и то преди спектакъл, и то с мръсните си обувки! Просто умът му не го побираше! За съжаление, през последните двайсет години такива неща се случваха все по-често, но Театърът така и не можа да свикне с това, да се примири и да го приеме. Той и не искаше нито да свиква, нито да приема, нито да се примирява! Няма да я бъде тая!

А как беше навремето… Подобно светотатство беше просто немислимо, отношението към сцената беше грижовно, влюбено, уважително, пазеха я от външни лица като светиня и никой не смееше да стъпи на нея без работа, просто така, от любопитство, като днешните „екскурзианти“. Още през юни 1897 година при своята историческа среща в „Славянский базар“ Станиславски и Немирович-Данченко се бяха уговорили присъствието в театъра с връхни дрехи, галоши, шуби и калпаци да бъде най-строго забранено. А тази от милицията се изтъпанчи на сцената с обувките, с които ходи по улиците.

Театърът добре си спомняше как тук дойде самият прочут Шверубович от МХАТ, как обикаляше сградата, оглеждаше цеха за обемни декори, разговаряше с художниците. Какъв човек беше! Най-добре от всички знаеше как трябва да се отнасят към сцената. Театърът тогава чу как Шверубович разказваше за Станиславски, за неговата особена безшумна походка, която Константин Сергеевич си изработил, за да минава много тихо зад сцената по време на спектакъл. Великият режисьор се движел изключително предпазливо, дълго избирал с крак опорна точка, поставял го на нея, бавно пристъпвал от пръстите към цялото стъпало, пренасял тежестта на тялото си върху единия крак, бавно откъсвал от пода другия, търсел опора с него… От подобно отношение към сцената и самата атмосфера в театрите е била друга, по-тържествена, по-тайнствена, по-приказна. Дори завесата в онези времена е висяла другояче, гънките й са се спускали от корниза по-различно, по-меко, по-плавно, по-изящно… Ех, какво да си приказваме.

А сега насред сцената застанала някаква непозната жена и се втренчила в залата. Какво толкова иска да види? Там няма нищо, освен столове. Всъщност Театърът определено знаеше, че в залата има много неща, които лично той бе виждал и долавял, но нима тази жена е способна на такова фино възприятие? В залата има всичко, там е целият спектър от човешки чувства, страдания, вълнения, там има и радост, и веселие, и горестни спомени, и внезапни светли сълзи, и иронични усмивки, и възторг, и негодувание, и презрение — нима е възможно да се изброи всичко? Нима е възможно с няколко думи да предадеш всичко онова, което остава в зрителната зала, след като спектакълът е видян от няколкостотин души, всеки от които има своя история, свой характер, свой житейски опит, свои уникални спомени, а следователно — свое индивидуално и неповторимо възприятие? А следите остават тук, в зрителната зала, в нейния въздух, в тапицерията на столовете, в дървото на паркета, в цялата атмосфера. Театърът чувстваше тази атмосфера, четеше я като книга, дишаше с нея, живееше в нея. Но тази мършава блондинка, която неуморният и вездесъщ Саша Федотов, кой знае защо, доведе на сцената, нищо няма да почувства, няма да разбере. Защо тогава трябва да стои тук?