Момиче за шпионина

— Контролирам постоянно следствието. До днес вече е известен един от нападателите, тъкмо онзи, който е стрелял.

— Да не е някой от нашите бивши клиенти?

Въпросът не беше от най-приятните, но трябваше да отговоря.

— Да. Константин Петров.

— Ааа! — зарадва се на нещо Шелковников. — Нашият беглец. Ловък момък! Значи пак е на линия… Трябва, между другото, да завършваме и да готвим обвинително заключение по делото на фирмата „Геронт-сервиз“.

— Останаха няколко последни щриха. Основните пунктове на обвинението са доказани, по тях няма да възникнат въпроси в съда. Едва ли ще се намери адвокат, който да измъкне тези особено опасни убийци.

— Казват, че сте пратили призовка за разпит на началника на жилищния отдел в кметството господин Селиверстов.

— Да. И го чакам всеки момент.

— За бога, не се обиждайте, Александър Борисович, но в дадения случай ми се струва, че се престаравате. Такъв човек можехте да поканите и просто така, без призовка. Знаете какви нрави царят сред апаратчиците. Ще тръгне слух, че е дошла призовка от прокуратурата, а където има дим, не може да няма и огън. И не му мърда отрицателната репутация, а той е енергичен човек, има още да расте…

— Е, първо, вие казахте съвсем правилно: няма дим без огън. Обаче фигурантите по делото така го клепат, че няма къде повече. Освен това аз съм го призовал в качеството на свидетел. Затова най-добре Селиверстов да съхрани този скромен документ, та да има какво да завре в носа на зложелателите си.

— Но той е достатъчно крупен ръководител, може по напълно уважителна причина да игнорира вашата призовка…

— Вие какво така, Николай Николаевич, се задъхвате за крупния ръководител? Не се притеснявайте, кажете, ако ви свързват някакви неофициални връзки! Просто ми кажете. Аз не му желая злото. Той няма да чуе друго от мен, освен добри и полезни съвети. Но ако не дойде, ще го докарам принудително. Това вече ще даде на неговите зложелатели, ако има такива, допълнителна храна за клюки.

Шелковников престана да се усмихва и замаха с ръце срещу мен, сякаш бях привидение, изпречило се на пътя на примерния християнин.

— Не, не! Какво говорите! Какви връзки… Навярно се задействат старите стереотипи, все ми се струва, че бюрократите не че са безгрешни, ами така — недосегаеми. Макар че кой, ако не ние, знае, че са ни много даже в ръцете… Вие сте прав, разбира се, нека да идва с призовката си, както се казва, да се знае кой командва вкъщи. Работете, няма да ви преча.

Той се разкара, а аз мислено се похвалих за предвидливостта — копията от факса на Скворцов лежаха надолу с текста. Урок от Костя Меркулов. Каквото си научил на младини, и на старини ще ти върши работа… Макар че какъв старец съм аз? Само на тридесет и седем съм и жена ми е млада, и дъщеричката малка… А задето се усещам превит към мръсния московски асфалт, не са виновни годините, а умората. Колко години се боря с мръсотията в какъв ли не цвят — червен, син от татуировките, зелен от доларите! А тя не намалява и няма в руския живот ни смисъл, ни хармония, нито покой и благополучие. Богата е Русия, а няма къде да отстъпиш, както се пошегува веднъж Костя Меркулов.