Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Свалете ми поне за няколко минути гривните. Вие сте четирима тук, къде ще се дяна!
Оперативниците погледнаха към Грязнов. Той трябваше да решава. А Грязнов не можеше да се реши. Вячеслав се опираше на опита си, който му подсказваше, че сълзите на Тьотенкина и Петров не са фалшиви. Престъпниците, особено жестоките, нерядко са сантиментални хора. При това поводът за сълзите беше донемайкъде обоснован. Както и да сътрудничеше на следствието Петров, ако има пръст в убийствата, най-вероятно го чака смъртна присъда. Тьотенкина може и да не знае това, но се досеща, че ако не разстрел, то гаджето й ще лежи до живот. И тя виеше някак зверски жално. Оперативниците извръщаха очи и си мислеха, ама че го дава, вие като над покойник.
Грязнов махна с ръка:
— Добре, свалете ги! Но само за десет минути.
Отключиха белезниците, откачи се от Петров и едрият оперативник.
Нещастните влюбени тутакси се вплетоха в пълноценна прегръдка, така че дори виделите какво ли не ченгета се стараеха да не гледат сърцераздирателната сцена.
Людмила напипа бинтовете на корема на Костя и се завайка още по-силно, а той я галеше по раменете и я успокояваше:
— Е, не реви така, Людка, не ми късай душата! След съда такова… ще се разпишем, та на детенцето да не му викат копеле, ако такова…
При тези думи Людмила изрева някак страшно силно, изведнъж подбели очи и започна да се свлича към пода.
Ченгето гигант искаше да я подхване, но не успя, затова веднага се наклони над нея, опитвайки се да чуе бие ли сърцето й, но така деликатно, без да я докосва.
Всички оперативници, даже опитният Грязнов, по инерция фиксираха погледи върху падащата Тьотенкина.
И точно в този миг Петров, независимо от порезната си рана, скачайки като елен, се метна към вратата, блъсна неуспелия да реагира оперативник и изхвърча от апартамента.
Веднага го подгониха — и не го хванаха. Драсна Костя Петров, по прякор Бодила, и даже майсторът на спорта по лека атлетика не можа да го настигне.
Псувайки се с най-мръсните думи, които съществуват в родния език, Грязнов се върна в апартамента, за да позвъни на началството и да доложи за гафа, след който би трябвало да скъсат майорските му пагони и да го пратят участъков милиционер в колхоза „Червена дупка“.
Тьотенкина отдавна беше се съвзела, седеше на стол в ъгъла и както и преди, плачеше.
— Сега за какво ревеш, глупачко? — кресна й Грязнов. — Радвай се! Избяга твоят мил…
— Какво да се радвам! — хлипайки възрази тя. — Той сега цял живот трябва да бяга от вас, така че все едно — не ми е писано да съм с него, безпътния…
— Виж, това е точно!
9.
Константин Петров не избяга далеч — всеки се опитва да препъне бягащия. А и коремът, дяволите да го вземат, го болеше! От бягането, прескачането на огради и скоковете, шевовете започнаха да кървят. Улучвайки момента, когато преследвачите не го виждаха, Петров притича до един не особено трезвен мъж, който се ровеше нещо в отворения гълъбарник насред двора.
— Братле, пусни ме да се скрия в твоята клетка. Цапардосах едно ченге по мутрата — чак фуражката му изхвърча под колата. И сега ме преследват гадовете! Ако ме хванат, ще ме смелят!
— Влизай! — кимна мъжът.
Гълъбите, разбира се, са красиви птици, но миризмицата в гълъбарника си я биваше. А и освен това, разтревожени от присъствието на чужд човек, птиците цвъкаха по-интензивно от обичайното, опитвайки се да уцелят главата на неканения гост.
Но Петров търпеливо проседя в това гнусно място до падането на мрака. После се изми набързо в апартамента на гълъбаря, когото наричаха Ванка, и оттам позвъни на телефона, който никога не бе записвал, но винаги помнеше.
Половин час след разговора в двора с гълъбарника влезе разкошен голям джип „Чероки“, като жужеше с широките си гуми.
Петров изскочи от входа след кратко озъртане и се шмугна в купето на джипа.
На помощ на Петров се притече човек, на когото някога „Геронт-сервиз“ беше подарила апартамент. Човекът се казваше Гена Аслангиреев, млад и перспективен лидер на чеченска мафиотска групировка. Веднъж той съвсем случайно се натъкна на фирмата на господин Меншов и Александър Михайлович прояви съобразителност и щедрост едновременно, след което професионалният интерес на чеченските рекетьори към „Геронт-сервиз“ изчезна. Просто Меншов в мил и интелигентен разговор с Гена чу, че на госта от Терек му е омръзнало да живее по хотелите, още повече че омоновците и другите регионални ченгета започнаха по-често да преравят хотелите и да проверяват паспортите. А Гена имаше в Москва не само бизнес, но и политически и икономически задачи. След което задигнатият с измама апартамент на поредния пияница беше подарен на Аслангиреев в знак на дружба и уважение.