Момиче за шпионина

Началникът на следствения отдел Николай Шелковников беше кариерист и бездарник. Това вече отдавна не ме учудваше. Като се изключи Костя Меркулов, практически за дванайсет години служба на закона не съм имал достоен началник.

Николай не ме обичаше, което аз всъщност и не исках от него. Но той усещаше моето отношение и му се искаше да ми отвърне със същото. Само че като професионалист не го биваше, а да ме гони като началник не му стискаше. Защото на всички отдавна им беше известно, че заместник-генералният прокурор Меркулов ми е приятел. В отношенията си с мен Шелковников винаги оправдаваше фамилията си — беше мек като коприна. Тровеше му живота подозрението, че искам да му заема мястото. И че уж Меркулов също иска да ме направи началник на следствения отдел. Не изключвах, че на Костя може и да му се иска да работи в непосредствен контакт с мен, а не с лигавия и неискрен Шелковников. Но засега не бързах. Николай не би ми повярвал даже ако му се закълнях в името на всички закони, плюс основния — конституцията. И за да се застрахова, тихичко, но старателно събираше компромати срещу мен. И за това колко непокорен съм пред началството. И как съм започнал напоследък да прекалявам — не с „бандитския“, не — а с обичайния уличен жаргон. А къде да се дявам от окръжаващия ме жаргон, нали се знае, че с каквито се събереш… Изобщо, в досието си Шелковников прибираше всяка, даже най-идиотската жалба срещу мен. А такива не липсваха, понеже успявах да накарам някои хора да си изпеят и майчиното мляко, пък после те, ужасени от предстоящата присъда, доносничеха в прокуратурата със сълзливи писма как съм им изтръгвал показанията, притискайки запалена цигара в някои места…

Междувременно Клава попита:

— Не сте ли зает, Александър Борисович?

— Засега не, защо?

— Чака ви някакво момче от Московската градска прокуратура.

— Фамилията на момчето случайно не е ли Величко?

— Да.

— Пуснете го тогава.

— Ще ви дам две минути, за да си сложите връзката — заговорнически каза тя и излезе.

И наистина минаха не по-малко от три минути, преди да цъфне на прага Олег с дежурния въпрос:

— Ще разрешите ли?

— Влизай. С какво ще ме зарадваш или огорчиш?

— Може би ще ви озадача, Александър Борисович…

Въздъхнах леко:

— И без теб ми стигат загадките… Добре, разказвай. Само не ми се клати отпред, сядай! От студа идваш, може би ще искаш наркотик?

— Какъв? — недоумяващо се опули срещу мен младежът.

— Слабичък, нарича се кафе.

— Ааа! Благодаря. Само ако и вие пиете.

— Не се бой, няма да те отровя — мърморя шеговито и започвам да чародействам край малката масичка, приспособена от мен не за да крепи подвързаните правителствени вестници, а за бърза и максимално европеизирана чаено-кафеена церемония.