Момиче за шпионина

— Следователно искаш да кажеш, че бедния полковник са го довлекли до трансформатора?

— Да.

— Какво пък, напълно обичайна история. Пукнал Вася върху своята мадама, а пък тя от страх да не се разчуе завлякла бившия любим на сметището.

— По-вероятно е да не го е завлякла сама. Следи от влачене по земята върху дрехите няма, значи акуратно са го носили от апартамента до мястото. А такъв едър мъж трябва да го мъкнат минимум двама.

— Олег, колкото и да се мъчиш, няма да ме заставиш да погледна това дело! Още повече сега, когато имаме шанс да напипаме дирите на Бодила.

— Александър Борисович, не ми се полага да ви заставям за каквото и да е било. Иска ми се сам да разровя тихичко това дело…

— Знаеш ли какво са казвали в средновековна Европа? Васалът на мой васал, не е мой васал. Не мога да ти заповядвам или забранявам.

— А да ударите едно рамо, ако се наложи?

— Пред кого? Пред градския прокурор?

— Да.

— Само в случай че провалиш текущите дела.

— Естествено.

— Добре, ще кажа някоя добра дума. А сега си признай, откъде у теб толкова извратено любопитство? Да не би да искаш да откриеш любовницата на полковника?

— И любовницата, и онзи, който й е помогнал да изхвърлят мъртвия, а може би само умиращия Скворцов. Само не си мислете, че ме интересуват подробности от последните минути на Скворцов! Оная нощ, когато пристигнахме на мястото, където бе открито тялото на полковника, аз доста помагах на всички, а заедно с това изследвах съдържанието на джобовете и въобще дрехите. В ръкава на шинела му намерих тайно джобче.

— Да не би да е било за секретни документи? — запитах полунашега, макар любопитството ми да си беше истинско.

— Не. Предполагам, че Скворцов си е пришил джобчето, за да крие пари от жена си. Любовницата е скъпо удоволствие, а и има жени, дето не можеш да изпросиш за една бира в неделя от тях. Предположението ми се потвърди и от намерените в джобчето двайсет американски долара.

— Смешна сума!

Навярно толкова са му останали.

— Логично — съгласих се.

— Но освен парите там имаше още нещо…

Олег не ме мъчи дълго, извади от джоба си и ми протегна парче хубава гладка бяла хартия.

— Какво е това?

— Термохартия за факсове.

— Това разбрах — не съм динозавър. Вътре какво има?

— Послание. Но някак странно.

Разгърнах силно шумящия, гладко откъснат от валяка лист. Забелязах, че отгоре беше старателно обрязан с ножица, толкова старателно, че липсваше всичко, което обикновено съпровожда текста на посланието: място и време на изпращането, данните на адресата, до когото е изпратен факсът. Самият текст представляваше комплект нарисувани с размах от флумастер или маркер геометрични фигури: