Септемврийски светлини [bg]

В този миг пред тях се показа входът на една пещера, полускрита от шубраците. Исмаел се хвърли към нея, влачейки със себе си Ирен. Значи това бе мястото, към което се бе устремил. Пещера. Нима той мислеше, че ангелът ще се откаже да ги преследва там? Единственият отговор на този безмълвен въпрос бе стърженето на ноктите по каменните стени. Исмаел мъкнеше Ирен през тесния проход, докато накрая спряха до един отвор в пода на пещерата — дупка, под която зееше празно пространство. Оттам лъхаше студено течение, пропито с мирис на сол. От мрака някъде долу долиташе силно бучене. Вода. Морето.

— Скачай! — рече момчето.

Ирен надникна в черния отвор. Дори входът към преизподнята навярно би изглеждал по-привлекателен.

— Какво има там долу?

Исмаел въздъхна уморено. Стъпките на ангела отекваха все по-близо. Много близо.

— Това е вход към Пещерата на прилепите.

— Вторият вход ли? Нали ми разправяше, че е опасен!

— Нямаме избор…

Погледите им се срещнаха в сумрака. Черният ангел стържеше с нокти само на два метра от тях. Исмаел кимна насърчително. Зажумяла, Ирен хвана ръката му и двамата скочиха в бездната. Ангелът се хвърли след тях и рухна в дупката.

Полетът в мрака им се стори безкраен. Когато телата им най-сетне се гмурнаха в морето, хапещият студ ги прониза, прониквайки сякаш във всяка пора на кожата. Когато изплуваха на повърхността, бледа нишка светлина се процеждаше от дупката, останала високо над тях. Морското вълнение ги тласна към назъбените каменни стени.

— Къде е той? — попита Ирен, опитвайки се да овладее треперенето си — цялата зъзнеше от ледената вода.

Двамата с Исмаел се прегърнаха мълчаливо, като очакваха всеки миг пъклената машина да изникне от водата и да ги погуби в мрака на пещерата. Но този момент така и не дойде. Исмаел пръв забеляза какво бе станало.

Алените очи искряха ярко на дъното на пещерата. Огромната тежест на робота не му позволяваше да изплува. Дори през водата се чу гневен рев. Силата, управляваща ангела, се гърчеше от ярост, разбирайки, че марионетката, чрез която възнамеряваше да убива, бе попаднала в капан и бе станала безполезна. Солидната метална маса никога не би могла да изплува на повърхността. Бе обречена да лежи на дъното, докато морето не я превърнеше в куп ръждясало желязо.

Исмаел и Ирен останаха така, гледайки как блясъкът на онези очи полека помътня под водата и угасна завинаги. Момчето изпусна въздишка на облекчение. Момичето тихо заплака.

— Край! — промълви Ирен разтреперана. — Свърши се!