Английският шпионин [bg]

— Това беше лицето на Куин — развълнувано прошепна той на Лавон. — Нещо по-важно, това беше походката на Куин.

Но не беше Куин, беше португалец, който, както откриха по-късно, работеше в магазин на няколко пресечки от тяхната улица. Като експерт по физическо проследяване, Ели обясни, че грешката му е един от рисковете при дългото наблюдение. Понякога наблюдателят вижда това, което иска да види. А понякога мишената стои точно пред него и наблюдателят е твърде заслепен от умора или амбиция дори да осъзнае това.

Хазяинът смяташе, че Габриел е единственият обитател на апартамента, така че само той се показваше публично. Алон беше мъж, обхванат от покруса, човек, разполагащ с твърде много време. Той се скиташе по стръмните улици на Байро Алто, возеше се с трамвая привидно без посока, посещаваше Музея на модерното изкуство в Шиадо, пиеше следобедното си кафе в „Бразилейра“. В зеления парк край река Тежу се срещна с куриер на Службата, който му даде куфарче, пълно с уреди за работа в наблюдателен пост: монтирана на статив камера с телеобектив за нощно виждане, параболичен микрофон, сигурни радиостанции, миниатюрен предавател и лаптоп със сигурна сателитна връзка с булевард „Цар Саул“. В допълнение имаше бележка от началника на оперативния отдел, който деликатно упрекваше Алон, че лично е наел тайна квартира, а не посредством интендантството. Също така имаше написано на ръка писмо от Киара. Габриел го прочете два пъти, преди да го изгори в мивката в банята. След това настроението му беше мрачно като пепелта, която надлежно бе отмита и изтече в канала.

— Моето предложение все още е в сила — каза Лавон.

— За какво?

— Аз ще остана тук с Келър. Ти се прибери вкъщи, за да бъдеш със съпругата си.

Отговорът на Габриел бе същият като преди и Ели повече не повдигна въпроса — дори и късно през нощта, когато масите на заведението на ъгъла бяха прибрани и дъждът ръсеше смълчаната улица. Те загасваха лампите в апартамента, така че сенките им да не се виждат отвън, и в тъмнината годините изчезваха от лицата им. Можеха да са същите двайсетгодишни младежи, които Службата бе изпратила през есента на 1972 г. да издирят извършителите на Мюнхенското клане. Операцията носеше кодовото име „Божи гняв“. Според базирания на иврит жаргон на екипа Лавон беше айн — наблюдател, тоест проследяващ агент. Алон беше алеф — екзекутор. В продължение на три години те бяха дебнали мишените си из цяла Европа, убивайки в мрака на нощта и посред бял ден, като живееха в страх, че всеки момент може да бъдат арестувани и да бъдат съдени като убийци. Бяха прекарали безкрайни нощи в мизерни стаи, наблюдавайки жилищни входове и мъже, живеещи тайно под чужда самоличност. Стресът и видяната кръв ги бяха лишили от сън. Транзисторът бе единствената им връзка с реалния свят. Той им съобщаваше за спечелени и загубени войни, за подал позорно оставка американски президент, а понякога в горещите летни нощи от него се лееше музика — същата музика, която слушаха обикновените двайсетгодишни младежи, младежи, които не бяха изпратени от своята страна да служат като палачи, като ангели отмъстители заради единайсет убити евреи.