Английският шпионин [bg]

26.

Летище Хийтроу, Лондон

Продължителността на полета беше два часа и четиресет и шест минути. Жената, наречена Ана Хубер, прекара пътуването, без да яде и да пие нещо друго, освен шампанското. Половин час преди времето за кацане тя занесе чантата си в тоалетната и заключи вратата. Габриел се замисли за посещението на Куин в Йемен, където бе работил с Ал Кайда върху бомба, способна да взриви самолет. Помисли си, че може би така ще свърши всичко. Щеше да полети към смъртта си в някое зелено английско поле, закопчан с колан за седалката заедно с някакъв йоркширски бизнесмен. Тогава вратата на тоалетната внезапно се отвори със скърцане и жената отново се появи. Беше сресала тъмната си коса и бе добавила малко цвят на бледите си бузи. Докато се връщаше на мястото си, сините ѝ очи се плъзнаха край Алон без никакъв признак, че го е разпознала.

Самолетът излезе от един облак и се приземи тежко на пистата, от което се отвориха няколко от багажните отделения над седалките. Беше малко след един на обяд, но навън цареше сумрак, сякаш бе привечер. Бизнесменът скоро отново закрещя по мобилния си телефон — изглежда, кризата в делата му не се беше разрешила. Габриел включи блекбърито си и научи, че сребрист „Фолксваген Пасат“ ще чака пред Терминал 3. Той изпрати потвърждение, че е получил съобщението, а когато светлинният сигнал за коланите угасна, бавно се изправи и се присъедини към опашката от пътници, които чакаха да слязат от самолета. Жената, наречена Ана Хубер, бе заклещена до прозореца, прегърбена, натоварена с дамската си чанта. Когато вратите на отсека се отвориха, Алон я изчака да излезе на пътеката. Тя му кимна кратко в знак на благодарност — пак нямаше никакви признаци, че го е разпознала — и влезе в пътническия ръкав.

Германският ѝ паспорт ѝ позволи да влезе в Обединеното кралство по специалната пътека за членове на ЕС. Габриел стоеше точно зад нея, когато британският граничен полицай попита за естеството на посещението ѝ. Алон не можа да чуе отговора ѝ, макар че той явно се хареса на офицера, който я възнагради с топла усмивка. Габриел не получи такова посрещане. Имиграционният офицер сложи печат в паспорта му с едва прикрита рязкост и му го върна, без да го погледне в очите.

— Приятно пребиваване — каза той.

— Благодаря — отговори Алон и тръгна след жената.

Той я настигна на ескалатора, който отвеждаше пътниците в залата за пристигащи. Един редови агент от лондонската централа стоеше до парапета близо до две забулени в черно жени. Той държеше бял лист хартия, на който пишеше „Аштън“, и лицето му изразяваше голямо отегчение. Агентът натъпка листа в джоба си и се присъедини към Габриел, докато той си проправяше път между разплаканите членове на едно семейство.

— Къде е колата?

Агентът кимна към най-лявата врата.

— Върни се до парапета и вдигни листа с името си. След няколко минути ще дойде друг мъж.

Агентът изостана назад. Навън колона от таксита и летищни автобуси чакаше в мрака на ранния следобед. Жената си проправи път през трафика и се запъти към паркинга за краткосрочен престой. Това беше единственият сценарий, за който Габриел не бе помислил. Той извади блекбърито си и позвъни на Келър.