Републиката на крадците [bg]

— Да, съгласен съм с това, което казваш — каза Локи с неутралния тон на ученик, с известна несигурност приемащ уверенията на учителя си по отношение на нещо, което човек няма как лично да провери. Като например за броя на ангелите, които могат да играят хандбал в розово венчелистче.

— Дано съм те накарал да се позамислиш. Това би била малка победа за мен, като се има предвид възрастта ти. Нали не се обиждаш? — Окови взе да чупи пръстите си. — В края на краищата ти публично се закле никога повече да не губиш. А осъществяването на тази закана е толкова вероятно, колкото възможността аз да започна да сера златни кюлчета, когато пожелая.

— Но…

— Тури му пепел. Познавам темперамента ти, момче. При това съм твърде умен, за да почна да ти го натяквам. Най-много от време на време да те измайтапя. А сега за другото. Разстроен си, защото те излъгах относно Сабета. И за това, което трябваше да се направи с нея.

— Да, така е.

— Я ми кажи. Ти изпитваш ли нещо към нея?

— Аз… Аз не… Ами…

— Стига си шикалкавил. Въпросът е важен. Та ти наистина имаш чувства към нея. Така че не става дума само за накърнено достойнство. Нека си поговорим за всичко. Ти познаваше ли я в Хълма на сенките?

На Локи му се искаше да стане и да избяга. Но макар и с неохота, започна бавно и мърморейки, да разказва на Окови за първата си среща със Сабета и за последвалото ѝ изчезване.

— По дяволите — каза Окови тихо, след като Локи приключи неравния си разказ. В това време небето и градът под него вече бяха потъмнели. — Сега разбирам защо откачи тогава. Просто сме ти издърпали килимчето изпод краката за втори път. Прости ми, Локи. Изобщо нямах представа, че вече сте се срещали в Хълма на сенките.