Републиката на крадците [bg]

— Джийн, чакай… Чакай, чакай, чакай… — В гласа му избиваха насъбралите се през последните няколко седмици гняв и отчаяние. Старото, добре познато му чувство на гняв го превърна в изпъната струна, заплашваща да го пререже отвътре, и пулсираше диво от мозъка до върховете на пръстите му. Само дето чувството бе още по-ужасно от обикновено, защото нямаше как да го облекчи, като фрасне някого. Например Зодести или Кортеса. Джийн би им изпотрошил костите, както се чупи лошо изпечена глина. Дори и Търпение би намачкал. Би я хванал за гърлото, без да го е страх от магиите ѝ. Но сега за Локи беше различно. Мереше си приказките. Но не можеше да скрие яда си.

— По дяволите, та аз само това правя. Чакам, чакам, чакам. Стоя на кораба и гледам дали няма да ти прилошее. Ден и нощ, седмица след седмица. Но ти въпреки това умираш. Опитвам се да намеря изход. Все трябва да има някакъв лек в този шибан град. А ти сега…

— Джийн, повярвай ми, това е капан. Чувствам го с всяка фибра на тялото си.

— Сериозно? Какво откритие. Но след като знаем, че те ще ни използват, нима не можем и ние да се възползваме от тях?

— Откажи се, Джийн. Остави ме да си отида. Нека не им доставяме удоволствието, което те искат. Пък тогава може и да се охлади желанието им да правят другите на идиоти.

— О, чудесно. Та ти си бил цял шибан гений. Ти ще си мъртъв, но те ще се намерят в небрано лозе. Може би дори ще бъдат малко разочаровани. Страхотна сделка. Като да си прережеш гърлото малко преди опонентът ти да те победи в „Хвани херцога“.

— Но…

— Млъквай. Просто си затвори устата. И знаеш ли какво? Ако беше здрав, нямаше да се поколебаеш да предизвикаш боговете. Но сега, по дяволите, когато си болен, се държиш като някое жалко нищожество.

— Никога не съм отричал, че…

— Не ме прекъсвай. Ето какво не можеш да отречеш, Локи. Ти не си в състояние да стоиш мирен. Съгласих се с теб в Тал Верар, когато решихме да се оттеглим и заживеем от парите си. Но това бяха пълни глупости и двамата го знаехме. Хора като теб никога не се оттеглят. Те дори не си взимат почивка. Затова живееш от един удар до друг. Затова обикаляш наоколо като паяк край горещ тиган. И когато си принуден да стоиш мирен, когато нямаш хиляда неща, за които да мислиш и които да те отвличат от собствените ти проблеми, ти се иска просто да умреш. Сега това ми е съвсем ясно. Колко тъп съм бил, по дяволите, че чак сега ми се изяснява.

— Какви ми ги говориш, богове?

— Спомни си как бяхме в лодката, след като подпалихме стъклената бърлога. След като ликвидирахме убиеца на Дървеницата. Спомняш ли си за какво говорехме тогава? За това какво представляваш. А помниш ли Вел Вирацо? Опита се да приключиш работата със Сивия крал, като се удавиш във вино. А сега това. Така че ти нямаш нужда да си болен, за да откачиш. Ти просто имаш… казват му ендликтгелабен. Това е чудесна вадранска дума. Научих я, когато се готвех за послушник при Аза Гуила. Означава любов към смъртта, желание за смърт. Трудно е да се преведе буквално. Както и да е, смисълът е, че понякога човек с цялото си същество иска да се унищожи. Но не от самосъжаление или нещо подобно. А от необходимост.