Републиката на крадците [bg]

— Какво? Когато ми увисне какво?

— Няма значение. Този въпрос е достатъчно объркващ и за възрастен човек. Значи, тук ти харесва. Чувстваш се удобно и защитен. Но да не би аз да се държа понякога лошо с теб? Случвало ли ти се е да се отнасям с теб така, както са те третирали в Хълма на сенките?

— Е, не… Съвсем не.

— И въпреки това ти не си склонен да разбереш моята гледна точка с оглед на случката снощи. Не вярваш, че съм действал от добра воля. Дори не допускаш възможността да съм невинен.

— Аз… ъъъ… Не е… Мамка му. — Локи се опитваше да каже нещо убедително, но както обикновено се запъна и успя само да каже: — Нямах предвид… Не твърдя, че не оценявам…

— Спокойно, Локи, спокойно. Поведението ти бе малко дебелашко. Но това не значи, че не си имал своите основания. Чуй ме сега обаче… Храмът е нашият малък дом. И макар да изглежда великолепен в сравнение с местата, където сте спали, струпани с десетки накуп, той все пак е едно ограничено място. Работата е там, че стените рано или късно започват да притискат хората, които живеят между тях.

— Стените на мен не ми пречат — каза Локи бързо.

— Не става дума за стените, Локи, а за хората. Ако боговете нямат нищо против, храмът ще бъде твоят дом през идните години. А това значи, че ти, Сабета и братята Санца ще бъдете нещо като семейство. Но близкото съжителство понякога поражда препирни. Особено ако човек трябва да се съобразява с другите. Затова няма да ти позволя да си бъркаш отзад и да се правиш на тухлена стена всеки път, когато не си на кеф. Трябва да можем да си говорим. Уродливия страж да ни е на помощ, ако отказваме да разговаряме. Тогава една нощ ще се събудим и ще си изпорежем гърлата.

— Аз… Аз съжалявам.

— Не исках да те засрамвам. Не си и някое пале да те наритам. Просто имай предвид това, което ти казах. Ако ще живееш тук, знай, че приличното държание е задължение също както храмовите ритуали и миенето на чинии. А сега задръж аплодисментите си. Не съм приключил с фехтовалната си реторика. Имам още една проповед, на която да се погрея. И тя се отнася за снощи. Ти си разстроен, защото инсценировката целеше да те накара да избереш единствения възможен начин на действие. Алтернативата беше да изпаднеш във вцепенение и да си изплачеш очите.

— Да! Нямах голям избор. Но всичко щеше да бъде иначе, ако охранителите бяха истински, ако не знаеха, че ще се появя.

— Прав си. Ако мъжете бяха истински агенти на Херцога, някои от тях можеше да са некомпетентни или подкупни. Или пък можеше да не вземат много сериозно задължението да пазят едно малко момиче. Нали така?

— Ами да.

— Разбира се, ако бяха истински агенти на Херцога, те също така можеха да я заведат на някое действително непристъпно място, като Двореца на търпението. И вместо шест там можеше да има дванайсет, двайсет охранители. Дори цялата рота на Нощното стъкло можеше да обикаля улиците и да те търси, за да си поговори с теб за нещо много важно. — Окови се наклони напред и натисна с пръст челото на Локи. — Така че всичко е въпрос на късмет, мойто момче. Ядосвай се колкото си искаш за това, че обстоятелствата са могли да се стекат по-добре за теб, но бъди сигурен, че нещата винаги могат да бъдат и по-лоши. Винаги. Ясно ли е?