Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

И ми разказа. Била на седемнайсет и имала тайна – един ден срещнала млад аристократ, който яздел в гората. Конят му бил бял като сватбена рокля. Така и не научила името му. Понякога си мислела, че никога не е съществувал, все едно е бил плод на въображението и, призован от желания над духнати глухарчета – пухкави крила на феи, пръснати по вятъра, за да спрат самотата и. Той препускал около нея, хвърлял цветя в косата ѝ и ѝ пращал целувки. Казвал ѝ, че я обича, пак и пак. Играел си с нея, закачал я, дразнел я. Това продължило седмици наред.

Един ден леля Ева го открила в гората, където играел с друго момиче. И той видял, че леля го гледа. И се опитал да се усмихне. Толкова се постарал, но изражението и било такова, каквото никога не бил виждал. Не било гняв, нито ревност. Не било тъга, нито разбито сърце. Защото леля Ева се усмихвала. С най-ужасяващата усмивка. Крокодилска.

– Беше страхливец – каза тя. – Най-ужасен страхливец.

– Ти какво направи?

– Отмъстих си – каза тихо.

– Как?

Думите ѝ бяха много тихи. Зъбите и бяха много остри.

– Изпепелих семейния му дом. Убих родителите и сестра му. Гонех го, играех си с него, закачах се с него, заклах го и изядох сърцето му.

– Не мислиш ли, че може би си попрекалила? – попитах смаяна.

– Накрая плака. Толкова много плака. Проклетият страхливец. – Беше потънала дълбоко в спомените си. После ме погледна тъжно. – Слушай, Помегранат. Ако някой мъж те нарани – посечи го. Ако някой мъж те унижи – посечи го. Ако някой мъж си играе с теб – посечи го.

– Какво ще правиш със съпруга ми?

На вратата се почука. Леля Ева се обърна нежно към мен и се усмихна.

– Нещо по-лошо.

Тя отвори вратата и съпругът ми влезе, и отново седна до кухненската маса. Аз останах на дивана.

– Сега ще ви кажа какво ще стане, дами – каза той с пълен контрол, а чайникът на масата се пръсна на парчета. – Ще взема грозната си жена Помегранат обратно в Подземния свят, където ще я подложа на разнообразни експериментални унижения. А теб – погледна леля Ева – ще те сложат в клетка, където да гледам как умираш от глад.

– Пробвай се да те видим, лайненце.

Той стана и кресна:

– АЗ СЪМ ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ И ЩЕ ПРАВИШ КАКВОТО ТИ КАЖА, ИНАЧЕ ЩЕ ТЕ РАЗБИЯ НА ПАРЧЕТА!

Къщата се разлюля, стените се разтресоха, прозорците избухнаха. Леля Ева ме погледна.

– Тичай при майка си, бегом!

Изтичах от къщата. Видях я как се превърна в огън. Горяща богиня. Стена от пламъци. Хукнах по пътеката.

Видях как къщата гореше в адски пламък. Потъваше в земята, образуваше кратер все едно беше паднал метеорит.

Изтичах обратно при майка си, която печеше хляб. Нямах представа какво да ѝ кажа.