Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Разкажи ми за този човек, който идва да ме вземе, лельо – казах.

Тя се обърна и ми отговори:

– Той е владетелят на Подземния свят. Живее в дворец от часовници. Вманиачен е по калинки и по времето.

– Откъде знаеш всичко това?

– Боговете ми говорят в сънищата. Казват ми неща, които не би трябвало да знам.

– Защо харесва калинки?

– Когато бях дете, майка ми ми каза, че калинките са малки вещици. Може би затова той обича да си ги събира.

И излязохме на полето, където мълниевото дърво стоеше сред океан от разтворени макове, пламъчета, горящи през тревите, хиляди и хиляди. Вървяхме през тях сякаш вървяхме през огън, ръцете ни галеха меките им цветове; толкова много червено и черно – като калинки. Цветът на Подземния свят. В дървото имаше врата. Беше портал. Седнахме и зачакахме до корените, на полето от огнени цветя. Цветя като кървави петна по чаршаф.

– Ще боли ли? – попитах.

– Само първия път – отвърна леля Ева.

Вратата се отвори и той излезе. Нисък човек с тъмна коса, с черни очила и жилетка на мънички калинки. За мен беше грозен, а бях и много по-висока от него. Изпитах отвращение. Напомняше ми на мъртви неща: гнили гъби, повяхнала коприва и черва. Полепваше по гърлото ми и му беше приятно да ме вижда погнусена. Доближи ни с леки стъпки, докато се наслаждаваше на гледката с маковете.

– Помегранат. Колко ми е приятно най-сетне да се срещнем. Не си красива, но това няма особено значение – каза и се усмихна кисело.

Леля Ева проговори:

– Ще сключиш ли сделка с мен, за да я спася от това?