Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Доти ме заведе в спалнята си.

– Заповядайте, заповядайте.

Стаята миришеше на кисело. Пак малка стая, с голямо легло с покривка на цветя. Тапети на цветя и счупено огледало до леглото.

– Понякога чувам гласове нощем. Напеви и пъшкане.

Килимът беше гнусен, с котешки лайна и прах. Кафеникава снимка, окачена в рамка над леглото. Беше Доти като малка, танцуваща на брайтънския кей. Приличаше на малка феичка, кълбо от руси къдрици и блещукащи очи. Коленичих и погледнах под леглото. Пак котешки лайна, но и още нещо. Пресегнах се и извадих парче суха човешка кожа с няколко косъма по него.

– Я – каза Доти, като се приближи. – Чудно какво ли е това. Нали ще останете за вечеря, инспектор Хъни-Флауър? Ще правя ябълков пай. Нали ви е любим?

– Да, любим ми е, откъде знаете? – казах и се обърнах към нея.

Парчето кожа лежеше като листо в дланта ми.

– Изглеждате като човек, който харесва ябълков пай. Толкова сте голям и силен, и сладък.

Мортимър подаде глава в спалнята.

– Намерихте ли нещо интересно?

– Човешка кожа – казах и я вдигнах към него.

Той я погледна за момент, после се вгледа в мен.

– И какво означава това?

– Не става въпрос за духове. А за нещо съвсем различно. – Погледнах стария гардероб в ъгъла на стаята на Доти и отидох при него. – Може ли? – Погледнах я и тя кимна.

Врата се отвори с театрално скърцане, а вътре бяха закачени пет-шест рокли с ужасяващи цветни мотиви и проядени от молци. Изглеждаха прекалено големи за нея. Нямаше нищо друго.

Влязох и в стаята на Мортимър, като все още стисках кожата в ръка подобно на някакъв странен талисман. Неговата стая беше по-голяма, много тъмна, без прозорец. Голямо легло в средата на стаята, под което погледнах. Никаква човешка кожа. В стаята беше горещо като в пещ. Никакви снимки по стените, само същите мръсни, кафяви тапети. Вместо гардероб имаше скрин, който прерових. Стари чорапи, ризи и панталони с дупки. Отново нищо интересно.

В ъгъла имаше сгънат вестник, който служеше да подпира вратата. Датата привлече погледа ми. 27 декември 1881 г. Излязох от стаята, тъй като бях започнал да се потя. Доти излезе на площадката пред мен с лека стъпка.

– Морти, ще направя още чай, докато му показваш мазето.

– Отлична идея.

Мортимър ме поведе обратно надолу по стълбите, покрай отдавна загубения котарак Господин Пикълс. Не знаех какво да направя с кожата, затова я увих в една носна кърпа и я прибрах в джоба си. Той извади един златен ключ от джоба си и го пъхна в сложно украсената брава.

– Красива е, нали? Бравата – каза и ме изгледа в очакване на отговора.

– Необичайна е.

– Да, може да се каже – рече и ми намигна. Това много ме изненада. – Кажете ми, цял живот ли сте били полицай?