Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Облечен съм като доктор с чанта с ножове. Кълцам и режа. Кълцам и режа кълцам и режа кълцам и режа. Опасявам се, че татко се е отрекъл от мен след последното момиче. Започнах да го срамя. Направих особено голяма бъркотия. Но запазих сърцето за него.

Тази игра ми омръзна. Искам да играя на нещо друго.

Един господин минава покрай мен и ме поглежда странно.

Изкрещявам:

– Ще изхвърля главата ти в кофа!

Мисля, че съм се превърнал в лудост. Стопил съм се в нея като сметана в горещ шоколад, прекалено лесно. Човекът е изчезнал. Тръгвам обратно към жилището си сред гъстата като супа мъгла. Минавам по моста Тауър; чувам подрънкващите ножове в черната чанта. Лъскави крокодилски зъби.

В другия край на моста стои човек. Дрехите му изглеждат смешно. Облечен е в черно като мен, но целият е покрит с червени сърцелисти като някаква болест. Държи дълго острие, сребърно като луната. Вървя към него, пристъпвам към това странно създание, докато не виждам лицето му. Има черни очи като мен и се е ухилил.

– Здравей, братко – казва.

– Лъвхарт, толкова много време мина. Липсваше ми, братче – и изваждам дългия си нож от черната чанта. Блести като знаменитост. – Всяка звезда има своята обратна точка, всяка червеева дупка в пространството – свой близнак. И ти си моят.

– Ще набуча главата ти на кол пред имението Лъвхарт – отговаря той.

– О, нима! Ще те накълцам като пастичка. Много жалко – толкова си приличаме, Лъвхарт. Защо ще ме убиваш?