Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Приятно ми е да се запознаем, господине.

Кухнята беше тясна и тъмна, с покафенели от тютюн тапети и портрет на начумерената кралица Виктория в рамка, окачен накриво над мивката. Погледнах през прозореца и видях малка градинка, цялата в плевели. Зад Мортимър имаше друг коридор, който водеше към стълби за нагоре, а под тях имаше зелена врата, която предположих, че води към мазето. Това, което привлече окото ми, беше богато украсената брава на тази врата.

Мортимър избърса конфитюра от устата си и проговори.

– Може ли да попитам коя е родината ви, господин Хъни-Флауър?

Отпих от чая, който беше много добре запарен.

– Роден съм в Египет, но баща ми е англичанин.

Столът изскърца под тежестта ми. Улових отражението си в огледалото – брадата ми беше влажна и чорлава.

Приличах на голяма мечка, паднала в реката. Двамата ме гледаха малко злонамерено.

– През последните няколко седмици получихме много оплаквания от съседите ви за шумове нощем, които идват от вашия дом. Най-вече крещене и блъскане. Можете ли да обясните?

Мортимър се почеса по носа.

– Имаме проблем с тази къща. Смятаме, че тук има някакво зловредно присъствие.

– Зловредно присъствие? – попитах.

– Да, чуваме странни шумове, няколко пъти дори чухме имената си.

– Не забравяй и миризмата, Морти – каза Доти. – Лъха отвратително, като горяща свинска плът.

– Намеквате, че домът ви е обитаван от духове ли?

– Точно така, господин Хъни-Флауър – каза Мортимър и си взе още една сладка. – Със сестра ми водим много спокоен живот. Живеем в тази къща от деца и никога не е имало проблеми. За първи път се случи на Коледа, когато Доти приготвяше вечерята в кухнята и чу как нещо я вика по име. Аз също чух глас. Четях вестник. Имахме котка и вълнисто папагалче, но скоро след това и двете изчезнаха.

– Нещо друго?

– Със сестра ми вече не сънуваме.

Настана особена тишина. Мортимър дъвчеше сладката си. Доти потропваше с костеливия си пръст по бузата си. Мортимър изведнъж се разсмя, а тя се разкикоти като ученичка. И двамата ми се струваха някак смущаващи.

Мортимър си нагласи якето, което беше изцапано с конфитюр, и се наведе към мен.

– Е, инспектор Хъни-Флауър, гонят ли ни духове? Обидили ли сме някой мъртъв роднина?

– Да, може би пралеля Марджъри – каза Доти дяволито. – Тя така и не ни харесваше, помниш ли случката с грейката на чайника?

Столът под мен болезнено изскърца. Усещах как единият крак се клатушкаше тревожно.

– Не съм специалист по паранормалното.