Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Тубрук се разсмя гръмогласно.
— Ти каза ли им кой си? — попита Брут. Мъчеше се да остане сериозен.
Рений, явно вбесен от веселостта им, изфуча:
— Името ми не им говореше нищо. Кутренца! При това току-що отбити.
— Тук има стая, ако желаеш — каза Тубрук.
Рений погледна за пръв път стария си ученик.
— Колко й искаш?
— Само удоволствието от твоята компания, стари приятелю. Само това.
Рений изсумтя.
— Значи си глупак. Аз бих платил прилична цена.
Тубрук викна да отворят портата и Рений тръгна подир тях. Брут улови погледа на управителя и се ухили, като видя доволство в очите му.
Глава 11
Брут стоеше на кръстопътя в подножието на хълма Квиринал, оживената тълпа течеше покрай него. Беше станал рано и беше проверил бронята си, благодарен за чистата туника, оставена му от Тубрук. Част от него знаеше, че е смешно да се притеснява, но беше намазал с масло цялата броня и беше излъскал метала до блясък. Усещаше се странно сред тъмните дрехи на околните, но намираше успокоение в солидната тежест, която сякаш го предпазваше не само от оръжия, а и от много други неща.
Центурията на Бронзовия юмрук имаше собствен оръжейник и като всичко друго в центурията, той също беше най-добрият. Наколенникът, който Брут носеше на десния си крак, беше умело изваян, за да следва извивката на мускулите. Беше украсен с кръгове, ецвани с киселина, за което Брут беше дал цяла една месечна заплата. Пот се стичаше под метала и той посегна надолу, за да се почеше, но не успя. Практичността го беше накарала да остави перото на шлема в имението. Не подобаваше някак си да влиза в такъв вид в къщата, където живее майка му.
Видът на постройката го накара да спре и да се замисли. Очакваше сграда на четири-пет етажа, чиста, но малка. Вместо това видя фасада, облицована с тъмен мрамор — почти като храм. Основните постройки нямаха допир с уличната мръсотия и прах, скрити зад високата порта. Може би бяха по-големи дори от дома на Марий.
Тубрук му беше казал само адреса, но когато наближи, Брут видя, че къщата се намира в богат квартал; повечето хора в тълпата бяха прислужници и роби, които изпълняваха поръчки и носеха стоки за господарите си. Очакваше майка му да бъде впечатлена от сина си, който беше станал центурион, но когато видя къщата, разбра, че тя може да го помисли за прост войник, и се поколеба.
Помисли дали да не се върне в имението. Знаеше, че Рений и Тубрук няма да го съдят за провала, но нима не беше планирал тази среща още откакто тръгна от Гърция? Смешно щеше да е да се върне сега, само защото е видял толкова голяма сграда.
Пое си дълбоко дъх и провери за последен път бронята си. Кожените връзки бяха стегнати, по метала нямаше никакво петънце. Всичко беше в изряден вид.
Тълпата се разделяше пред него, без да се блъска, докато той продължаваше напред. Когато стигна до портата, тя му навя спомени за дома на Марий в другата част на града. Едва беше стигнал до нея, когато тя се отвори пред него, един роб се поклони и го покани да влезе.
— Насам, господарю — каза робът, затвори вратата и тръгна пред него по един тесен коридор.
Брут го последва с бурно разтуптяно сърце. Нима го очакваха?
Въведоха го в разкошна стая. Мраморни колони с позлатени основи и капители поддържаха тавана. Бели статуи стояха покрай стените, кушетки бяха наредени около малкия басейн в средата — някаква голяма риба плуваше с почти невидими движения в хладните дълбочини. Бронята му се стори тромава и шумна в тишината и му се дощя да беше развързал наколенника, за да може да се почеше, преди да влезе.
Робът изчезна зад една врата и той остана сам, разсейван от лекото ромолене на водата. След малко свали шлема и прокара ръце през влажната си коса.
Друга врата се отвори зад гърба му и той се обърна. Една красива жена тръгна към него. Беше изрисувана като кукла и на неговата възраст — поне както му се стори. Роклята й беше от плат, какъвто не беше виждал никога, и през него се забелязваха очертанията на гърдите й. Кожата й беше съвършено бяла, единственото й украшение беше тежката златна верижка на шията й.
— Седни — каза тя. — Разположи се удобно.
Докато говореше, тя седна на кушетката, от която той беше скочил, и кръстоса деликатно крака — роклята се раздвижи и разкри достатъчно, за да предизвика червенина по бузите му. Той седна до нея; опитваше се да си възвърне решителността отпреди малко.
— Харесвам ли ти? — тихо попита тя.