Смъртта на царете [bg]

— Ах, ти, нахалник! — каза единият. — Мислиш, че можеш да влизаш тук и да правиш каквото си искаш? Досега не съм убивал офицер, но сигурно ще ми хареса.

— Застанете мирно, негодници — изсъска Брут. — Ако видя някой да насочи оръжие към мене, ще заповядам да го обесят.

Двамата мъже се поколебаха под яростния му поглед и реагираха на тона му почти несъзнателно. Брут ядосано пристъпи към тях.

— Кажете ми колко мъже на вашата възраст са изоставили легиона си, за да пазят публичен дом? Дезертьори ли сте?

— Не, господарю. Служихме в легиона на Първородните.

Лицето на Брут замръзна в маска, за да скрие учудването и радостта.

— При Марий? — запита той.

По-възрастният кимна. Сега вече стояха мирно пред него и Брут ги гледаше от глава до пети, сякаш беше на инспекция.

— Ако имах време, щях да ви покажа писмото, което ми даде Марий, когато ме прати в моята центурия в Гърция. Марширувах с него до стъпалата на сената, когато отиде да поиска триумфа си. Не посрамвайте паметта му.

Двамата мъже премигаха смутено. Брут остави мълчанието да се проточи за момент.

— Имам работа със Сервилия. Можете да ме заведете при нея, но ще се държите като войници, докато съм тук, разбрахте ли?

Двамата кимнаха. Една врата зад тях се отвори и се чу властен женски глас:

— Дръпнете се от него и ме оставете да го разгледам.

Двамата пазачи не помръднаха, приковали очи в младия центурион. Напрежението личеше в стягането на раменете им, но иначе бяха спокойни.

Брут се обърна към тях.

— Тя ли е?

По-възрастният се беше изпотил от напрежение.

— Това е господарката на къщата — потвърди той.

— Тогава направете каквото ви казва.

Без да кажат нито дума повече, двамата стражи отстъпиха настрана и Брут видя една жена, която се прицелваше в него с натегнат лък.

— Ти ли си Сервилия? — попита той. Забеляза, че ръцете й леко треперят.

— Тази, чието име крещеше като улична рибопродавачка? Да, аз притежавам тази къща.

— Аз не съм заплаха за тебе — отвърна Брут — и на твое място бих пуснал този лък, преди да прострелям някого по погрешка.

Сервилия погледна към стражите си и като че ли се успокои от присъствието им. Пое дъх и отпусна лъка, но без да сваля стрелата от тетивата, така че да може бързо да го вдигне и да стреля, ако Брут се втурне към нея. Той предположи, че и преди са я заплашвали войници.

Жената не беше като онази от стаята със статуите. Беше висока и слаба като него, с дълга тъмна коса, висяща свободно на раменете й. Кожата й блестеше от слънце и здраве, лицето й не беше красиво, фактически беше по-скоро грозно, но в широката уста и тъмните очи имаше чувственост, която според него би омаяла много мъже.

Ръцете й, стискащи лъка, бяха големи и силни, със златни гривни по китките.

Брут я разгледа внимателно и усети болка, като позна себе си в линията на съвършената й шия.

— Ти не ме познаваш — тихо каза той.

— Какво? — попита тя и пристъпи към него. — Нарушаваш спокойствието в дома ми и влизаш с оръжие в покоите ми. Трябва да накарам да те бичуват. Не мисля, че рангът ти ще те спаси.