![Теракотеното куче [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/1/terakotenoto-kuche-bg-download.jpg)
Теракотеното куче [bg]
- Автор: Камиллери Андреа
- Серия: инспектор Монтальбано #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Книгопис
- ISBN: 978-619-7067-16-3
- Переводчик: Весела Лалова Цолова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Теракотеното куче [bg]». Краткое содержание книги:
Кучето! Ето защо го беше сънувал в кошмара си — защото директорът му беше намекнал за него по телефона. Беше изпълнен с нещо като детска благодарност.
— Желаете ли кафе, а, по едно кафенце? В кафенето наблизо го правят хубаво.
И двамата едновременно поклатиха глава.
— Една оранжада? Кока-кола? Бира?
Ако не направеха нещо, за да го спрат, чувстваше, че не след дълго щеше да им предложи и по десет хиляди лири на калпак.
— Не, благодаря, не можем да консумираме нищо. От възрастта е — каза директорът.
— Тогава разказвайте.
— По-добре е да започне счетоводителят.
— От февруари 1941-ва до юли 1943 година — започна Буруано, — като много млад, бях кмет на Вигата. Не само защото фашизмът казваше, че младите му харесват, така или иначе, ги изконсумира всичките или печени, или замразени, но и защото в градчето бяха останали само старци, жени и деца, другите бяха на фронта. Аз не можах да отида, защото бях — и бях наистина — белодробно болен.
— Аз пък бях твърде малък, за да отида на фронта — намеси се директорът, за да избегне подозренията.
— Бяха ужасни времена. Англичаните и американците ни бомбардираха всеки ден. Веднъж преброих десет бомбардировки за трийсет и шест часа. Хората, които бяха останали в селището, бяха съвсем малко. По-голямата част от тях се бяха разпръснали, живееха в издълбаните скривалища в хълма, който се издигаше над градчето. В действителност бяха галерии с два изхода, доста сигурни. Вътре си бяха занесли дори легла. Сега Вигата е станал по-голям, не като тогава — няколко къщи, съсредоточени около пристанището, и една ивица от жилища между полите на хълма и морето. На хълма Пиано Лантерна, който сега изглежда като Ню Йорк с небостъргачите си, имаше четири сгради, разположени от двете страни на единствената улица, която водеше към гробището, а след това се губеше из полята. Мишените на вражеските самолети бяха три: електроцентралата, пристанището с неговите военни и търговски кораби, зенитните и флотските батареи, които бяха разположени по билото на хълма. Когато атакуваха англичаните, нещата бяха по-добре, отколкото когато атакуваха американците.
Монталбано беше нетърпелив, искаше му се онзи да стигне до сърцевината, до факта с кучето, но нямаше желание да прекъсне неговите отклонения.
— В какъв смисъл бяха по-добре, счетоводителю? Бомбите винаги са си бомби.
Вместо Буруано, който сега си замълча, вглъбен в някой свой спомен, заговори директорът:
— Англичаните бяха, как да кажа, по-внимателни, хвърляха бомбите си, стараейки се да удрят само по военни цели, докато американците ги пускаха безразборно, както им падне.
— Към края на четирийсет и втора — подхвана отново Буруано — ситуацията стана още по-зле. Липсваше всичко — от хляб до лекарства и от вода до дрехи. Тогава за Коледа си помислих да се направи макет на обора, където е роден Младенецът, пред който всички можехме да застанем, за да се помолим. Друго не ни оставаше. Исках обаче да го направя специален. Така възнамерявах поне за няколко дни да разсея мислите на жителите на Вигата от безпокойствата, които бяха много, и от страха от бомбите. Нямаше семейство, от което поне един мъж да не се биеше навън, в мраза на Русия или в ада на Африка. Всички бяхме станали нервни, отдалечени един от друг, свадливи, достатъчно беше само едно „не“, за да се заформи скандал, нервите ни бяха разстроени. Нощем не успявахме да затворим очи от картечниците на зенитната батарея, избухващите бомби, шума на летящите ниско аероплани и корабните канонади. А после всички идваха при мен или при свещеника, за да ни питат за едно или друго нещо, а аз не знаех на кой светец по-напред да се помоля. Струваше ми се, че младостта, която имах, вече си беше отишла, тогава се чувствах, както съм сега — спря, за да си поеме дъх.
Нито Монталбано, нито директорът бяха в състояние да запълнят тази пауза.
— И така, накратко, говорих с Баласаро Киаренца, който беше истински творец с глината. Месеше я за собствено удоволствие, защото като занаят беше каруцар. И негова беше идеята да се направят статуи с естествена големина. Тази на Младенеца, Богородица, свети Йосиф, вола, магаренцето, овчаря с агнето върху раменете си, овцата, кучето и обичайния смаян човек пред обора с яслите, който е някакъв пастир, вдигнал ръцете си в знак на удивление. Направи ги и станаха много красиви. Тогава решихме да не вкарваме макета в църквата, а да го разположим под арката на една бомбардирана къща, все едно Христос се ражда сред мъката на нашия народ.