Теракотеното куче [bg]

— Късно идваме.

С карабинерите си имаха неписано съглашение. Който пристигнеше най-напред на местопрестъплението, викаше „Пръв лъв!“ и поемаше случая. С това се избягваха сблъсъци, полемики, удари с лакти и нацупени физиономии. Дори Фацио изглеждаше навъсен:

— Те дойдоха по-напред.

— Ама какво ви прихваща? Какво сте загубили? Да не ни плащат на бройка умрели, не работим на парче.

Любопитно съвпадение, защото зелената кола се намираше зад същия храст, до който преди година бяха намерили един височайш труп. Случай, който беше заинтригувал доста Монталбано. С лейтенанта от карабинерите, който беше от Бергамо и се казваше Доницети, си стиснаха ръцете.

— Бяхме информирани от едно анонимно телефонно обаждане — каза лейтенантът.

Следователно са искали да бъдат повече от сигурни, че трупът ще бъде намерен. Комисарят разгледа набутания в багажника мъртвец. Изглежда, беше прострелян само веднъж. Куршумът беше влязъл през устата, разбивайки устните и зъбите му, и излязъл през тила, правейки дупка в него, голяма колкото юмрук. Физиономията не му беше позната.

— Казаха ми, че вие познавате собственика на този бордей на открито — осведоми се с известно презрение лейтенантът.

— Да, мой приятел е — каза Монталбано с ясното намерение да му противоречи.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— В дома му, предполагам.

— Няма го.

— Извинете, но защо искате да разберете от мен къде се намира?