Знакът на жрицата [bg]

— Аз не преговарям с роби — каза той.

Момчето извика от болка. Взря се в ръката си, върху нея имаше тънка подутина, от която се лееше кръв. След това отново вдигна глава и погледна Валдрако. За миг се уплаших, че ще го удари. Страхувах се не защото щеше да му причини болка, а от това какво щеше да направи Валдрако с него.

Но момчето се овладя. Очите му святкаха от гняв и омраза, но не посегна да отвърне на удара.

— Аз не съм роб — изсъска то и се завъртя на пета, за да си тръгне.

Но и това не му позволиха.

Сандор му препречи пътя към вратата.

— Недей да бързаш толкова, робе — рече Валдрако. — Има още някои неща, на които се налага да те научим. Покорство. Уважение. Срам.

Момчето едва сега ме забеляза. Изгледа ме от глава до пети с тъмните си очи и спря поглед върху сребърните копчета на колана на полата ми. Изведнъж ми се прииска тя да не бе толкова хубава.

— Чувал съм за теб — рече то. — Чувал съм за вещерските ти очи. Но не ме е страх от теб. Няма от какво да се срамувам!

Валдрако се усмихна, бавно и злобно.

— Ще видим — рече той, — ще видим.

Силно беше това момче. Раменете му вече се бяха развили, а мишците — заякнали, и си личеше, че след няколко години щеше да се превърне в едър мъж. А притежаваше и вътрешна сила — в сърцето и душата. Но това не му помогна. Нямаше шанс срещу мен.

Улових погледа му, накарах го да ме погледне в очите. И картините затанцуваха.

По пътя се зададе търговски фургон, теглен от две мулета. Зад фургона подтичваха две босоноги момчета, едното беше същото това от ковачницата, силно и здраво, другото — дребно, кльощаво и по-миловидно. Трябваше доста да бързат, за да не изостанат. Слабушкото хлипаше. По бузите му се стичаха сълзи.

— Престани, Имрик — каза по-едрият… — Не е толкова зле.

Слабушкото се разхлипа още повече.

— Не, но… толкова силно ме боли кракът. Тано, не можеш ли… не можеш ли просто да се извиниш?

— Не. — Тано бе ядосан и непоколебим.

— Но, Тано…, ако само се извиниш. Той сигурно ще ни позволи отново да се качим във фургона.

— Казах ти вече, не. Няма да се извиня на този гадняр.

Продължиха да подтичват още малко.

— Тано…

— Какво има сега?

— Тано… тече ми кръв.