Светлина в пукнатините [bg]

Жером бе запазил места в един от закътаните ъгли на заведението, далече от останалите клиенти. Гамаш поздрави пътьом и благодари на някои от селяните, за които знаеше, че са помогнали да подготвят къщата на Емили за него и гостите му. Сетне се настани на креслото до Жером.

Оливие изникна почти незабавно, за да забърше масата и да запише поръчките.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Идеално, благодаря.

— Със съпругата ми сме ви изключително благодарни, мосю — произнесе Жером тържествено. — Доколкото разбрах, вие сте уредили престоя ни тук.

— Всички помогнаха — отвърна Оливие. Но изглеждаше доволен.

Гамаш се озърна:

— Надявах се да се видя с Мирна.

— Разминахте се за малко. Тъкмо вечеряха с Доминик, но си тръгнаха преди няколко минути. Искате ли да й се обадя?

— Non, merci — рече главният инспектор. — Се n'est pas necessaire.[50]

Гамаш и Жером си поръчаха, след което детективът се извини и се върна няколко минути по-късно. На масата го чакаше чаша коняк.

Жером изглеждаше доволен, но умислен.

— Тревожи ли те нещо? — попита го главният инспектор, докато сгряваше питието между дланите си.

По-възрастният мъж си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Знаеш ли, Арман, не мога да си спомня кога за последно съм се чувствал в безопасност.

— Разбирам какво имаш предвид — рече Гамаш. — Чувствам се така, сякаш това продължава цяла вечност.

— Не, не говоря само за тази каша напоследък. Имам предвид целия си живот. — Жером отвори очи, но не погледна към събеседника си. Вместо това отправи взор към гредите на тавана, украсени празнично с обикновени борови клони. Вдиша дълбоко, много дълбоко, задържа въздуха за миг, след това въздъхна. — Струва ми се, че съм се страхувал през по-голямата част от живота си. В училищния двор, преди изпитите, преди срещите с момичета. В медицинския университет. Всеки път, когато в спешното отделение пристигаше линейка, аз се боях, че ще се издъня и някой ще загуби живота си. Страхувах се за децата си, страхувах се за жена си. Умирах от страх, че може да им се случи нещо.

Премести погледа си върху Гамаш.

— Да — потвърди главният инспектор. — Знам какво е.

— Знаеш ли?

Двамата мъже се взираха един в друг и доктор Брюнел разбра, че детективът е запознат със страха. Не ужаса. Не паниката. Но знаеше какво е да изпитваш страх.

— А сега, Жером? Чувстваш ли се в безопасност?

По-възрастният мъж затвори очи и отпусна гръб на облегалката на креслото си. Потъна в толкова дълго мълчание, че Гамаш си помисли, че може да е задрямал.

Главният инспектор отпи от коняка си и на свой ред също се отпусна в креслото и остави мислите си да се реят свободно.

— Имаме един проблем, Арман — продума Жером след няколко минути, все още със затворени очи.

— Какъв?

— Ако те не могат да влязат, ние не можем да излезем.

Пенсионираният лекар отвори очи и се приведе напред:

— Селото е много хубаво, но не ти ли прилича малко на окоп при Вими[51]? Може и да сме в безопасност, но сме в капан. Няма как да стоим тук до безкрай.