![Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/2/poslednite-oceleli-svett-v-kojto-zhiveem-bg-download.jpg)
Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]
- Автор: Пфефър Сюзан Бет
- Серия: Последните оцелели #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191571864
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]». Краткое содержание книги:
„Завладяваща от първата до последната страница.“ ПЪБЛИШЪРС УИКЛИ
Чарли се засмя отново.
— Не знам — отвърна той. — Със сигурност никой от вас, а друго нямам. Май не мога да правя бартери, а?
— Някога си мислех, че звездите винаги ще бъдат на небето — сподели Джули. — Искам да кажа на село. Там прекарвахме летата в семействата на „Фреш Еър Фънд“[8] и винаги ги имаше. Даже разполагах с картичка, на която бяха нарисувани големи, странно изглеждащи звезди.
— „Звездна нощ“ — отвърнах аз. — Това е картина на Винсент ван Гог. Виждала съм я в един музей в Ню Йорк. Ти си от Ню Йорк, нали, Джули? Виждала ли си я?
— Не — отвърна момичето. — Но съм ходила в музеи. По време на една училищна екскурзия посетихме Националния исторически музей. Гледахме динозаврите с часове.
— Динозаврите са изчезнали — казах аз. — Също като звездите.
— Звездите са си там — намеси се Чарли. — Крият се зад облаците от пепел, но все още са си там.
— Не вярвам на нищо, което не мога да видя — възразих аз.
— Не е нужно да си виждала Бог, за да вярваш в Него — каза Джули. — Можеш да Го почувстваш, заедно с La Santa Madre[9] и светците. Както можеш да почувстваш слънцето, макар да не можем да го видим вече.
— Не мога да видя звездите и определено не мога да ги почувствам, така че спрях да вярвам, че са там — отвърнах аз. — Те вече не съществуват за мен.
— Погледни на нещата от този ъгъл — започна Чарли. — Мислиш ли, че има живот на другите планети?
— Аха — отговорих аз. — И се надявам да си прекарват по-добре от нас.
Чарли се засмя.
— Добре, тогава — каза той. — Представи си принцеса Лея[10] на нейната планета или някой клингон[11], или някое създание с осем очи и четири мозъка. Каквото и да е, то е там, навън в горещата юнска нощ, и гледа към десетките хиляди звезди в небето. Нашето слънце е една от тях. То може да го види по-добре от нас и му е измислило име, както ние сме измислили имена на другите звезди. Но принцеса Лея не знае, че стоим тук и гледаме там, където бяха звездите преди. Това означава ли, че ние не съществуваме, само защото тя не може да ни види?
Никога досега не се бях замисляла за това: всички живи същества на всички останали планети във Вселената не знаят за нашия живот и нашите страдания, както и ние не знаем за техните.
Зачудих се колко ли момчета тийнейджъри бяха останали и колко от тях искаха да станат монаси и се засмях.
Чарли последва примера ми, а след нас се разхили и Джули. Вероятно всеки от нас се смееше на нещо различно, но нямаше значение. Бяхме живи, бяхме заедно и някъде на юнското небе имаше звезди.
13 юни
Денят за преместване.
Разбира се, валеше.
Мама остана у дома, за да гледа Гейбриъл, а останалите от нас мъкнехме багажа към къщата на госпожа Несбит. Храна, одеяла, чаршафи, дрехите, които всички споделяхме. Много книги.
Не повярвах, докато татко не се върна за Гейбриъл. Но те наистина се бяха изнесли. Макар и само надолу по пътя.
Останахме само петима и е толкова тихо наоколо.
12 .
15 юни
Тази сутрин Лиза дойде много разстроена.
— Алекс каза, че ще отведе Джули утре — сподели тя. — Миранда, ти си единствената, която той слуша. Моля те, говори с него.
Не знам откъде хората си мислят, че бих могла да повлияя на Алекс. Мат слуша Сил, а Джон — Джули, но слушането свършва дотук.
Въпреки това обещах на Лиза да опитам.
Излязох навън и отидох до мястото, където момчетата сечаха дърва.
— Чудех се дали мога да ви отнема Алекс за няколко часа — казах аз, любезно и нормално. — Искам да претърся малко къщи, а мама не желае да ходя сама.
— Добра идея — съгласи се Мат. — Алекс, нямаш нищо против, нали? Двамата с Миранда извадихте голям късмет миналия път.
— Наистина е добра идея — каза Алекс. Мисля си, че сеченето и цепенето на дърва нямаше да са от нещата, които щяха да му липсват в манастира.
Върнахме се до къщата и взехме колелата си. Денят беше сравнително топъл, едва ли не беше задушно, затова се движехме бавно.
— Никакви далечни селски къщи този път — казах аз. — Хайде да опитаме във „Фреш Медоус“ вместо това.
— Добре — отвърна Алекс.
Хм, това беше лесно. Може би беше в добро настроение. Или просто не обичаше да става свидетел на полуизядени тела повече, отколкото исках аз.
Когато бях малка, си мечтаех да живея във „Фреш Медоус“. Намира се в другия край на града, на около десетина километра от нашата къща, където живеят докторите и адвокатите. Или по-точно живееха, преди всичко да се случи.