Последните оцелели: Светът, в който живеем [bg]

— Днес няма храна — казах аз. — Никакви скъперници в този квартал.

— Не — съгласи се Алекс. — Богатите не гладуват.

— Дали има специални места за тях, какво мислиш? — попитах аз. — Виждал ли си такива?

— Има градове убежища — заяви спътникът ми. — Но са скрити. Дори Карлос не успя да открие такъв.

Сил беше споменала, че камионите ходели до градове убежища. Шофьорите им трябва да знаят къде се намират, даже Морската пехота да не знаеше.

— В достатъчна безопасност сме и тук — казах аз. — Имаме храна и покрив над главите си. Джули също ще е в безопасност, ако ѝ позволиш да остане с нас.

— Не — отвърна Алекс. — Утре си тръгваме.

— Защо? — едва ли не пропищях аз. — Чарли ще остане. Той също е част от семейството, колкото си и ти.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита Алекс. — Точно поради тази причина Джули трябва да си върви. Колкото и да повтаряте, че тя е част от семейството ви и я обичате, това не е вярно. Тя е моя сестра и на Карлос, а не твоя.

— Карлос го няма тук — сопнах се аз. — Ние обаче сме. Ти също можеш да останеш. Двамата можете да останете при нас.

— Не — отвърна Алекс. — Карлос ни каза какво трябва да направим и ние ще го сторим.

— От теб наистина ще стане чудесен монах — заявих аз. — Покорството ти е невероятно.

— Нямам представа какъв монах ще излезе от мен. Даже не знам дали братството ще ме приеме.

— Чакай малко — сопнах се аз. — Ще зарежеш Джули при някакви монахини и след това ще отидеш в Охайо с минималната надежда да станеш монах? Сериозен ли си?

— Точно поради тази причина не ти казах нищо — отвърна Алекс. — Знаех си, че няма да ме разбереш.

— Не е честно — заявих аз. — Може и да не разбера, но няма откъде да знаеш, че ще е така. Може да знаеш латински и висша математика и как да палиш кола без ключ, но не знаеш нищо за мен. Не мисля, че знаеш нещо за някого, освен за себе си.

Алекс се огледа наоколо към онова, което някога е било много приятна дневна, но сега беше едно покрито с прах и счупени стъкла помещение.

— Ще ти кажа какво знам — започна той. — Навсякъде има само смърт. Мислиш си, че онази купчина с тела е най-лошото, което съм виждал? Или трупът с кучето до него? Това не е нищо. Всеки ден от изминалата година съм виждал по-лошо. Прекарах доста време в размисли защо Бог ме е оставил жив, след като толкова много хора умряха по ужасен начин и съвсем сами. Хора, по-добри от мен или от онова, което някога ще стана. Доста време си мислех, че съм жив, за да защитавам Джули, но всеки план, който съставих за нея, се провали. Сега се осланям на решението на Карлос. Ако Бог се покаже милостив и дари на Джулизащитата, която аз не мога да ѝ дам, ще отида в Охайо и ще моля францисканците да ме приемат, за да мога да посветя остатъка от живота си в служба на Христос и Църквата. Това е всичко, което знам, Миранда. Всичко.

Алекс се беше разплакал. Дни наред не знаех дали може да се усмихва, а сега научих, че може да плаче.