Кралят на моста

Горик и Лия стояха на стража пред къщата и тя безшумно ги заобиколи и намери едно местенце извън полезрението им, откъде скочи в двора. Шмугна се в стаята си през открехнатия прозорец, изстърга набързо калта от ботушите и дрехите си и прибра всичко в гардероба, за да изсъхне далеч от чужди погледи.

Някой почука на вратата и натисна дръжката.

— Ваше Величество? Разсъмва се.

Тарин. Тази жена беше като проклет часовник. Откакто бе претърпяла неуспех като страж на Лара при Бабинка, Тарин бе решена да изчисти петното върху репутацията си, като не я изпускаше от поглед. Спеше в коридора пред вратата на Лара. Беше готова да спи и до леглото й, но Лара внимателно бе отбелязала, че хъркането на Тарин съперничи на бурите.

Ако не отговореше, Тарин сигурно щеше да разбие вратата.

— Идвам!

Тя се наметна с един халат и уви кърпа около косата си, след което изприпка до вратата и я отвори.

— Случило ли се е нещо? Чух рогове.

— Амарид — отговори кратко Тарин и присви очи. — Защо имаш кал по лицето?

— Тъкмо я миех. Някои видове кал са полезни за кожата. Почистват порите.

— Кал? — Тарин се намръщи подозрително, сетне поклати глава и прокара уморено ръка през очите си, преди да пристъпи в стаята и да я огледа набързо. — Казвала съм ти да не оставяш прозореца отворен. Направо си просиш някой ден да се събудиш със змия под завивките.

— Ей сега го отворих — излъга Лара. — Беше станало задушно.

Тарин надникна под леглото.

— Бурята утихна, така че, ако искаш, може да излезеш на чист въздух. — Тя отметна завивката, изруга и отстъпи назад. — Какво ти казах?

В средата на леглото се беше навила малка черна змия на жълти райета. Тарин излезе в коридора, мърморейки под нос, и повика Илай, който се появи след няколко секунди с дълга пръчка с клуп в единия край. Той улови сръчно влечугото, затегна клупа около врата му и си тръгна така бързо, както беше дошъл.

Явно на Лара щеше да й се наложи да добави огледа на стаята за змии към заниманията си на връщане от разузнавателните си обиколки.

От друга страна, не бе останало кой знае какво, което да научи от наблюдателницата си на покрива на казармата. Или пък от Среден пост като цяло. Островът беше почти непревземаем, освен ако баща й не се сдобиеше с вътрешен човек. В идеалния случай това щеше да е тя, но Лара бе твърдо решена да избяга оттук много преди Маридрина да нападне — за нея войниците на баща й щяха да са не по-малко опасни от итиканците, след като откриеха, че ги е предала. Което значеше, че трябва да открие вход към моста за баща си на друг остров.

— Ще ти закова прозореца. — Тарин отстъпи встрани, за да може лелята на Илай да влезе с подноса със закуската, който остави на масичката. — Другият вариант е да заключвам Витекс в стаята ти за през нощта.

Мисълта да спи, докато огромният котарак я гледа, накара Лара да потръпне.

— Обещавам, че ще го държа затворен.

Тя седна на масата, натрупа храна в две чинии и покани с жест Тарин да се присъедини към нея. И двете отпиха дълги глътки от димящото си кафе. Съжителството ги бе сближило — на Лара компанията на Тарин й беше приятна, защото й напомняше за сестрите й.

— Амаридийците нападнаха ли?

— Още не. Знаят, че вече няма да могат да ни изненадат, затова ще търсят слаби места.

— А Арен…

— Той ще бъде в морето, за да се увери, че нямаме слаби места. Защо? — подсмихна се Тарин. — Да не би да ти липсва?

Лара издаде развеселен звук, който можеше да се изтълкува и като знак на съгласие, и на несъгласие, но междувременно колелцата в главата й се въртяха. Щом Арен бе в морето, значи на Среден пост нямаше никой, който да й налага забрани.

— Искаше ми се да го попитам нещо…

— О?

— Ще ми се да свикна с водата.

Тарин спря да дъвче шунката си, а после преглътна.

— Приливът на войната не е най-подходящият сезон за безцелно плаване, Лара.