Кралят на моста

Най-тежко ранените бяха отнасяни при дузината лечителки на Среден пост, но онези, които се нуждаеха само от няколко шева или бинтоване на рана, отиваха в лодката на Лара и тя се грижеше за тях. Арен нерядко бе сред пациентите й — само тогава Тарин се отдалечаваше.

— Започвам да се чудя — каза тя, сложи една пиявица върху подутината на бузата му и се подсмихна, когато той се дръпна от допира на създанието — дали нарочно се оставяш да те раняват, или наистина си толкова непохватен.

Тя извади още една пиявица от буркана и Арен потрепери.

— Има ли трети вариант?

— Не мърдай.

Лара сложи пиявицата, както я бяха научили лечителките, и се възхити на мигновеното изчезване на подутината от скулата му. Угоените пиявици паднаха в дланта й. Наред с превързочните материали и лекарствата лечителите бяха настояли да й бъде дадена по-хубава лодка и малкото кану бе върнато на сушата. Нощем Лара се измъкваше и постепенно го местеше към скривалището, което си беше избрала — близо до група скали над брега — заедно с малко откраднати припаси за пътуването, за да е готова за бягството си, когато моментът настъпеше.

— Струва ми се, се понасяш по-добре с водата.

— Вече не ми се гади. Макар да предполагам, че в открито море ще е различно, там вълните са по-големи.

— Може би някой ден ще изпитаме тази теория.

Някой ден. Което значеше, че няма да е скоро. Лара едва се удържа да не се намръщи, защото започваха да й свършват идеите как да спечели Арен. Вече бе привлякла интереса му — личеше си по начина, по който очите му обхождаха деколтето на туниката й. Да спечели доверието му обаче се оказваше по-трудно.

Известно време си беше мислила, че е мнителен, защото бракът им още не бе консумиран. Може би Арен имаше нужда да направят тази стъпка, преди, метафорично казано, да й връчи ключа от кралството. Лара обаче беше отхвърлила тази теория. Според случайните коментари, дочути от войниците, Арен не беше неопитен с жените. Креватните умения нямаше да са й достатъчни, за да го покори.

Нямаше да й е достатъчно и да го покори, за да започне той да й вярва.

Защото колкото и да се привържеше към нея, Арен винаги щеше да обича най-много народа си. Щеше да спечели доверието му едва тогава, когато повярваше, че Лара е също толкова отдадена на Итикана, колкото и той.

— Не съм сигурен, че тази пиявица заслужава такова внимание. — Гласът на Арен отвлече Лара от мислите й и тя примигна, щом осъзна, че се взира прекалено дълго в гърчещото се създание в ръката си.

— Те току-що ти върнаха хубавото лице, затова може би не е зле да им отдадеш дължимата благодарност.

Арен се усмихна и Лара осъзна със закъснение какво беше казала. С всички останали се водеше единствено от стратегическите си мотиви, но Арен я изнервяше. Когато се намираше близо до нея, всичко останало някак й се изплъзваше от вниманието.

— Довечера ще вали. Реших, че може да се възползвам от възможността да вечерям вкъщи. С теб.

Лицето й пламна, а сърцето й препусна в галоп.

— Тази вечер ли?

Той извърна поглед.

— Способността ми да предричам времето е ограничена, но да, тази вечер изглежда обещаваща.

„Кажи „да“ — изкрещя вътрешният й глас. — Направи необходимото.“ Само че ако останеше насаме с него… Лара не беше сигурна какво щеше да се случи. Или по-точно беше сигурна и искаше да го избегне на всяка цена.

Не защото не искаше той да я целува — искаше.

И не защото не искаше той да свали дрехите й, защото, ей богу, беше си го представяла много пъти.

Лара трябваше да избегне всичко това именно защото го желаеше — вече знаеше, че и бездруго ще й е много трудно да предаде Арен.

Екнаха рогове и този път звуците не напомняха на мелодия, а на протяжен тревожен вой, който прониза ушите й. Арен се напрегна и лицето му се скова.

— Какво е станало? — попита тя.

— Аела.

— Кой?

— Един от островите, които Кестарк пази. Нападнат е.

— Кестарк?

— Гарнизонът на юг от нас. — Погледът му бе зареян в пространството, докато слушаше напрегнато. — Само че Аела иска помощ от нас.