Защото вярваш в любовта

Когато коленичи в калта до падналия, сърцето й спря да бие. Кенет застана зад нея и фенерът му освети остро изсечените черти на Майкъл Кениън. Лицето му беше бледо като мъртвешка маска, униформата беше напоена с кръв.

Треперейки от страх, тя опипа врата му в търсене на пулс. Не го намери, а и кожата му беше ледено студена. Очите й се напълниха със сълзи.

— Жив ли е? — попита дрезгаво Кенет.

Гласът му изтръгна Катрин от упоението на тъгата. Тя навлажни пресъхналите си устни и отговори:

— Още не знам. — Вдигна ръката на Майкъл и отбеляза, че не е скована. — Не усещам пулс, но тялото не се е сковало. — Тя притисна ръце към слепоочията си. Какво можеше да направи?

Трябваше да гледа на Майкъл като на пациент, не като на любим мъж.

— Имате ли нещо блестящо и излъскано, например часовник?

— Вземете това, мадам — обади се Том Хъси и й подаде сребърен медальон. Тя го поднесе към устата на Майкъл. Повърхността се покри с лека влага. Замаяна от облекчение, Катрин седна на пети.

— Диша, макар и съвсем слабо.

— Трябва да го вдигнем — проговори нерешително Кенет.

— Нека първо го прегледам.

— Раната в ръката е от куршум — обади се знаменосецът. — Ребрата му са разрязани от сабя.

В гърба имаше дълбока рана, вероятно от копие. Оттам също беше текла кръв, но предишната превръзка я бе попила. В горната част на бедрото имаше още една рана и куршумът все още беше вътре. Катрин я превърза, доколкото можа, и обърна тялото по гръб.

Като видя огромната дупка над кръста, сърцето й спря. Раните в корема бяха без изключение смъртоносни. Тя издърпа окървавената материя на ризата, за да види много ли е лоша раната и за нейна изненада пръстите й напипаха хладен метал. Опипа тръбичката и я извади. Сребърният калейдоскоп беше съвсем смачкан, но куршумът беше спрял в него.