Хари Потър и Нечистокръвния принц
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и Нечистокръвния принц». Краткое содержание книги:
Те потеглиха към алеята, която беше път към училището.
— Как ме намери?
— Забелязах, че не слезна от влака и знаех, че имаш такава мантия невидимка. Помислих си, че се криеш по някакви причини. Когато видях, че влакът понечи да заминава вече, реших да проверя какво става с теб.
— Но какво правиш тук всъщност? — попита Хари.
— Аз съм поставена в Хогсмийд сега, за да има допълнителна защита за училището. — каза Тонкс.
— Само вие ли сте тук или…?
— Не, Праудфуут, Севидж и Доулиш също са тук.
— Доулиш, аврорът, който нападна Дъмбълдор миналата година?
— Точно така.
Те се влачиха нагоре по тъмната, безлюдна алея, следвайки пресните следи от минали карети по пътя. Хари гледаше Тонкс острани изпод мантията. Миналата година тя беше любопитна (ако става за въпрос, понякога даже дразнещо много), разсмиваше се лесно, правеше шеги. Сега тя изглеждаше като че ли по-стара и по-целеустремена. Дължеше ли се това на миналогодишните събития в Министерството? Той размишляваше разхвърляно как Хърмаяни щеше да казва нещо за Сириус на нея, че не била нейна вината изобщо, но той не можеше да го направи. Той беше далеч от идеята да я вини за смъртта на Сириус; беше нейна вина колко на всички други (и много по-малка от неговата), но той не обичаше да говори за Сириус, щом можеше да го избегне. И така те ходиха тежко в студената нощ без да си продумат, слушайки как дългото наметало на Тонкс шепне на земята зад тях.
Хари винаги беше пътувал с превоз до Хогсмийд и чак сега той разбра колко много всъщност бе разстоянието от спирката на селцето до „Хогуортс“. С голямо облекчение той най-накрая видя високите колони от двете страни на портите на замъка, всяка от която беше с изобразен крилат глиган. Беше му студено, беше гладен и се чувстваше ревностен да остави тази нова, мрачна Тонкс зад гърба си. Но когато се опита да бутне портите, разбра, че катинарът беше заключен.
— Алохомора! — каза той съсредоточен, насочвайки пръчката си към катинара, но нищо не се получи.
— Няма да свърши работа с такива като тези. — каза Тонкс. — Дъмбълдор ги омагьоса собственоръчно.
Хари се огледа наоколо.
— Мога да изкача някоя стена. — предполжи той.
— Не, не би могъл. — каза Тонкс твърдо. — Анти-натрапник обрича всички опитали. Сигурността е стегната стократно това лято.
— Добре тогава, — каза Хари, започвайки да изглежда раздразнен от липсата на помощ от нейна страна, — предлагам, че ще си спя тук цяла нощ и ще чакам сутринта.
— Някой идва за теб. — каза Тонкс, — Виж.
Фенер присвяткаше от далечната страна на замъка. Хари беше толкова доволен да го види, та можеше да изтърпи хъхрещите критики на Филч и да слуша как той ги мъмри за неспазването на времето. Така беше докато греещата жълта светлина беше на десет крака разстояние от тях и свали от него мантията невидимка и той не разпозна с погнуса кривия нос и дългата, черна и мазна коса на Сивиръс Снейп.
— Добре, добре, добре. — каза подигравателно Снейп, изваждайки неговата пръчка и отключвайки катинара отведнъж, така че веригите се увиха назад и изскърцаха в знак, че портите са отворени. — Добре направихте, като се появихте. Ах, аз пък си помислих, че носенето на училищните униформи ви пречат на външния вид.
— Не можех да се преоблека, аз нямах… — започна Хари, но Снейп го прекъсна:
— Няма нужда да чакаш, Нимфадора, Потър е — ах — на сигурно в моите ръце.
— Имах предвид Хагрид да получи съобщението. — каза Тонкс, мръщейки се.
— Хагрид закъсня за празненството по случай първия срок, точно като Потър тук, за това аз го поемам. И между другото, — каза Снейп, стоейки надалеч от Хари, за да може той да мине, — Интересуваше ме да видя твоя нов Патронус.
Той затвори портите пред лицето й с трясък и потупа веригите с пръчицата си, така че те се хлъзнаха, звънейки, отново на мястото си.
— Мисля, че бяхте по-добре със стария си, — каза Снейп, а злобата в гласа му беше ясно долавяща се. — Този новия изглежда твърде слаб.
Когато Снейп извъртя фенера настрани, Хари видя осветено иразжението на шок и гняв върху лицето на Тонкс. Тогава тя отново беше закрита от тъмнината.
— Лека нощ, — извика й Хари през рамо, докато вървеше навътре в замъка със Снейп. — Благодаря за… за всичко.
— Довиждане, Хари.
Снейп не проговори за около минута. Хари имаше чувството обаче, че по неговото тяло преминаваха вълни на омраза толкова силна, че изглеждаше невероятно, че Снейп не можеше да усети как го изгарят те. Беше го едва ли не гнус от Снейп още от първата им среща, но Снейп си беше поставил завинаги и отменимо отвъд възможностите да прости на Хари заради това, което мислеше за Сириус. Каквото и да казваше Дъмбълдор, Хари имаше време за размисъл през лятото и беше забелязал, че всички нападки от Снейп към Сириус бяха безопасно скрити, докато всички други от Ордена на Феникса се бореха макар и слаби, Волдемор явно беше мощен фактор, за това, че Сириус бе бързал така към Министерството в нощта, в която той умря. Хари се придържаше до тази представа, защото не можеше да вини Снейп, който усещаше удовлетворение, а Хари знаеше, че ако някой не съжаляваше за смъртта на Сириус със сигурност, то това беше човекът, който вървеше с него в тъмнината.8
8
Всъщност последните две изречения са: „Каквото и да казваше Дъмбълдор, Хари имаше време за размисъл през лятото и стигна до извода, че ехидните забележки на Снейп по адрес на Сириус за това, как той се криел в безопасност, докато останалите членове от Ордена на Феникса се сражаваха с Волдемор, може би са основната причина за това, че Сириус отиде в министерството в нощта, когато умря. Хари се придържаше към това мнение, защото то му позволяваше да обвинява Снейп, който беше доволен от смъртта на Сириус, а още и че познаваше всички, които не съжаляваха за смъртта на Сириус и един от тях беше човекът, който вървеше с него в тъмнината.“ Бел.Mandor.