Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
Той сви рамене.
— Съжалявам. Реших, че съм бил ясен. Но като се замисля, моментът е подходящ да проверим на практика какво си научила. Ще желаеш ли да останеш за сватбата?
Не й се наложи да размисля. Отговорът й беше незабавен:
— Не. Дънкан и Сабрина няма да повярват, че съм се променила. Не искам да помрачавам щастливото събитие. Мога да се прибера и сама вкъщи.
— Добре тогава. Вероятно ще се видим в Лондон след няколко дни.
Тази изненада също бе неочаквана, но много по-приятна.
— Така ли?
— Определено. Не се и съмнявам, че ще посещаваме едни и същи приеми.
Първоначално беше схванала другояче думите му, но успя да прикрие разочарованието си. Времето им беше изтекло. Неговият странен план да й помогне беше сполучил поне в едно отношение.
Той излезе от каретата без излишно суетене и затвори вратичката. Просто ей-така. Без да се сбогува. Без да я поучава да се държи прилично, без…
Вратичката се отвори и Рейф се появи. Изглеждаше ядосан. Сграбчи я за раменете и грубо впи устни в нейните. Желанието й моментално пламна и тя изпита сладко задоволство, когато съзря пламъка в очите му. После той отново изчезна.
Сейди я гледаше учудено. Офелия не се изчерви. Беше прекалено доволна, за да се чувства смутена.
— Не питай — заяви на камериерката си, все едно това щеше да подейства.
Не подейства.
— Откога младежът си позволява такива волности с теб?
— Няма нищо — опита се да омаловажи случката Офелия. — Проведохме няколко разгорещени дискусии, по време на които го обиждах. Вероятно това е бил начинът му да ми покаже, че не таи лоши чувства.
Сейди изсумтя при този отговор.
— Стигаше просто да ти го каже.
„Да, но нямаше да е наполовина толкова вълнуващо“ — помисли си Офелия със загадъчна усмивка.
ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Не личеше в Лондон да е валяло скоро. Улиците не бяха кални, а само влажни, което бе типично за това време на годината. През последната част от пътуването дори слънцето се беше показало за кратко, преди отново да почне да ръми.
Офелия бе решила да прекара още една нощ в някой крайпътен хан, за да пристигне утре по обяд, когато нямаше голяма вероятност да завари баща си вкъщи. Той имаше навика да обядва с приятели в клуба си, а тя искаше да си отдъхне, преди да се изправи пред него.
Отдавна не се бяха чували и тя дори не знаеше дали той още й е сърдит, че Дънкан не я е завел пред олтара. Може би интересът на Рейфиъл Лок, наследник на титлата „херцог“, го беше успокоил.
Резиденцията на графа се намираше на Бъркли Стрийт, северно от Хайд Парк. Улицата бе тиха и немного дълга. На запад граничеше с Портман Скуеър, а на изток с Манчестър Скуеър. Офелия никога не си беше играла в парковете край площадите. Играта се смяташе за нещо детинско, а на нея не й позволяваха да бъде дете като останалите. Откакто се помнеше, баща й я третираше като възрастен. Майка й се опита да промени това, но никой не можеше да се опълчи на Шърман. Той я подготвяше за изгоден брак от деня на раждането й.
Майка й щеше да си е у дома, разбира се. Напоследък Мери рядко напускаше къщата, защото беше твърде заета да планира приеми и вечеринки. Приятелките й идваха при нея, тя при тях — не. Дори не беше придружила Офелия в началото на сезона. Шърман беше настоял лично да поеме тази задача. Не го правеше от гордост, а от злорадство, докато стоеше встрани и гледаше как тя жъне успех. Не беше щадил средства за гардероба й, но не заради нея самата, а за да получава поздравления каква блестяща дъщеря има.
Горчивината отново се прокрадна в сърцето й, но Офелия познаваше признаците и я отблъсна. Сега имаше цел. Колкото по-скоро я постигнеше, толкова по-добре. Щеше да се омъжи за някой богаташ, за да се освободи от баща си.
— Да ти разопаковам ли багажа, или първо ще искаш да си починеш? — попита Сейди, когато двете влязоха в голямата градска къща, където Офелия беше отраснала.
— Не съм уморена, тъй че върви да разопаковаш — отговори тя.
Гласовете им привлякоха вниманието на Мери Рийд, която беше в салона.
— Ти се върна! Божичко, колко ми беше домъчняло за теб.
Мери Рийд обожаваше сладкишите. Непрекъснато си угаждаше, в резултат на което доста се беше закръглила. Три сантиметра по-ниска от дъщеря си, но затова пък три пъти по-широка, тя бе добра жена, даже прекалено добра. Единственият път, когато Офелия бе чула майка си да повишава глас, беше през онзи ужасен ден, в който бе разбрала, че няма никакви истински приятели и че баща й се интересува само как да се издигне в обществото.
Русата коса и сините очи идваха от майка й, която навремето също е била хубавица. Баща й имаше кафяви коса и очи. Офелия се радваше, че не е наследила нищо от него. Тя прегърна майка си и я целуна по бузата.